Лоуренс Блок - Билет за отвъдното

— А ключът? Как да…

— Ключалката е счупена. Няма да ви трябва ключ.

Хукнали по улицата, завили зад ъгъла.

— Какво имаше предвид онзи, като каза, че ключалката е счупена? — попитал Кенан брат си. — Ако багажникът не е заключен, защо ще стои изобщо вътре?

— Не знам, брат ми.

— Може би е вързана. С тиксо, белезници или нещо друго, което й пречи да се движи.

— Сигурно.

— Мили боже.

Колата била на посоченото място — очукано темпо на няколко години с напукано предно стъкло и хлътнала от удар врата от страната на пасажера. Нищо не било останало от ключалката на багажника. Кенан вдигнал капака.

Вътре нямало никого. Само пакети, някакви вързопи. Пакети с най-различни размери, омотани с черен найлон и овързани с тиксо.

— Не — рекъл Кенан.

Стоял там и повтарял:

— Не, не, не.

След миг Питър взел един от пакетите, извадил джобно ножче и срязал лентата. Развил черния найлон — не приличал на торбите за боклук, в които били оставили парите — и измъкнал човешки крак, отрязан на няколко сантиметра над глезена. На три от пръстите имало червен лак. Другите два липсвали.

Кенан отметнал глава и завил като куче.

Това се случило в четвъртък. Когато в понеделник се върнах от обяд, на рецепцията ме чакаше съобщение. Пишеше да се обадя на някой си Питър Кури и имаше телефонен номер, който започваше със 718 — кодът на Бруклин или Куинс. Не познавах никакъв Питър Кури, нито от Бруклин или Куинс, нито откъдето и да било, но не ми се случваше за пръв път с мен да се свързват непознати. Качих се в стаята и набрах номера от бележката. Отсреща ми отговори мъжки глас.

— Господин Кури? — попитах.

— Да?

— Казвам се Матю Скъдър, оставили са ми съобщение да се свържа с вас.

— Съобщение да се свържете с мен ли?

— Точно така. Пише да се обадя в дванайсет и петнайсет.

— Бихте ли повторили името си? — Повторих го. — О, почакайте, вие сте детектив, нали? Обадил ви се е брат ми, моят брат Питър.

— Пише Питър Кури.

— Един момент.

След малко друг глас, който приличаше на първия, но беше малко по-дълбок и по-мек, каза:

— Мат, Пит е.

— Пит ли — учудих се аз. — Познавам ли те, Пит?

— Да, познаваш ме, но сигурно не помниш как се казвам. Ходя сравнително често на сбирките в „Сейнт Пол“, говорих на срещата преди пет или шест седмици.

— Питър Къри.

— Името се произнася Кури — уточни той. — От ливански произход съм, сега ще се опиша. Не пия от година и половина, живея в пансион на Петдесет и пета улица, работя като куриер и разносвач на пратки, а преди това бях филмов редактор, само че не знам дали…

— Имаше доста наркотици в твоята история.

— Именно, но в крайна сметка се оказа, че големият ми проблем е алкохолът. Сети ли се за мен?

— Да. Вечерта, в която говори, бях на сбирката. Но за пръв път чувам фамилията ти.

— Е, вече я знаеш.

— Какво мога да направя за теб, Пит?

— Можеш ли да дойдеш, за да поговорим? Ти си детектив и мисля, че имаме нужда от човек като теб.

— Би ли ми подсказал малко за какво става дума?

— Ами…

— Не е за по телефона ли?

— По-добре да ти обясня на живо, Мат. Става дума за едно разследване и е важно, ще ти платим колкото кажеш.

— Виж, Пит, струва ми се, че моментът е малко неподходящ да поемам случай. Всъщност възнамерявах да пътувам, до края на седмицата ще съм от другата страна на океана.

— Къде?

— В Ирландия.

— Страхотно — каза Питър. — Само че, Мат, не би ли могъл да наминеш и да ти обясним всичко? Изслушваш ни и ако решиш, че няма да си ни от полза, разделяме се, без да таим огорчение, плащаме ти за отделеното време и таксито дотук и обратно. — Другият брат рече нещо, което не разбрах, и Пит продължи: — Ще му предам. Мат, Кенан каза, че можем да дойдем с колата, да те вземем, а после да те върнем обратно, според мен така ще е по-бързо, отколкото с такси.

Учуди ме с каква лекота говори за таксита човек, който работи като куриер и разносвач на поръчки, но тогава си спомних нещо, свързано с брат му.

— Колко братя имаш, Пит?

— Само един.

— Мисля, че спомена за него, когато говори на срещата; каза и как си вади хляба.

Мълчание.

— Мат, моля те само да дойдеш и да ни изслушаш.

— Къде сте?

— Познаваш ли Бруклин?

— Трябва да съм умрял, че да го познавам.

— Не разбрах?

— Нищо, просто мислех на глас. Сетих се за един известен разказ, „Само мъртвите познават Бруклин“ 2. Навремето познавах сравнително добре отделни райони от него. Къде точно в Бруклин?