Лоуренс Блок - Билет за отвъдното

— Спокойно, братле…

Кенан разтърси глава нетърпеливо.

— Добре съм, просто не знам как да го кажа. Ти можеш ли да го кажеш? Взехме парчетата от… от Франсин и я кремирахме.

— Развили сте всички…

— Не, за какво? Тиксото и найлона изгоряха с всичко останало.

— Но сте сигурни, че е била тя.

— Да. Зърнахме достатъчно, за да сме, ами, да сме сигурни.

— Налагаше се да попитам.

— Разбирам.

— Въпросът е, че вече няма труп, нали така?

Той кимна.

— Само пепел. Пепел и късчета от кости, само това остана. Хората си мислят, че при кремирането остава само пепел като пепелта във фурните, но не е така. Има и допълнително съоръжение, в което той стрива на прах късчетата от кости, за да не си личи толкова за какво става дума. — Кенан вдигна поглед към мен. — Докато учех в гимназията, следобедите работех при Лу. Нямаше да споменавам името му. Мамка му, какво значение има? Баща ми искаше да стана лекар, мислеше че работата при Лу е добро обучение. Не знам дали е така, но благодарение на него познавам мястото и оборудването.

— Братовчед ти знае ли с каква цел си използвал мястото?

— Хората знаят само онова, което искат да знаят. Не вярвам да си е помислил, че искам да си сложа тайно инжекция против бяс. Останахме там цяла нощ. Пещта е с размери като за домашни любимци, наложи се да я заредим няколко пъти и да чакаме да се охлади междувременно. Боже, направо ме убива да го разказвам.

— Съжалявам.

— Вината не е твоя. Питаш се дали Лу знае, че съм използвал пещта? Предполагам, че е разбрал. Трябва да му е съвършено ясно с какви сделки се занимавам. Вероятно смята, че съм убил някой конкурент и съм искал да премахна доказателствата. Хората гледат всякакви глупости по телевизията и си мислят, че и в реалния живот е така.

— И не е възразил?

— Той е от семейството. Разбра, че е спешно и че не подлежи на обсъждане. Освен това му дадох пари. Не искаше да ги вземе, но човекът има две деца в колежа, как да ги откаже? Не бяха много.

— Колко?

— Две хиляди. Това си е почти без пари за погребение, нали? Можеш да похарчиш повече само за ковчег. — Поклати глава. — Държа праха в тенекиена кутия в сейф на долния етаж. Не знам какво да правя с нея. Нямам представа какво би искала тя. Никога не сме обсъждали този въпрос. Исусе, тя беше на двайсет и четири. Девет години по-млада от мен, девет години без един месец. Оженихме се преди две години.

— И нямате деца.

— Не. Искахме да почакаме още една година и тогава… божичко, ужасно е. Ще си налея нещо за пиене, не те притеснява, нали?

— Не.

— И Пити ми казва същото. Мамка му, няма да мина с едно. Изпих едно в четвъртък следобед, след като говорих с тях по телефона и оттогава не съм и близвал. Пиеше ми се, но се въздържах. Знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото исках да разсъждавам трезво. Мислиш ли, че съм постъпил неправилно? Като я отнесох в клиниката на Лу и я кремирах. Мислиш ли, че съм сгрешил?

— Мисля, че е било незаконно.

— Ами да, така е, но тогава не давах пет пари за закона.

— Наясно съм. Просто си се опитал да направиш каквото е уместно. Но междувременно сте унищожили доказателство. Труповете пазят голямо количество информация за човек, който знае какво да търси. Когато превърнеш едно тяло в пепел и парченца от кости, цялата информация се губи.

— Толкова ли е важно?

— Може да ни е от полза да знаем как е умряла.

— Не ми пука как е умряла. Искам да знам кой и защо го направи.

— Едното може да доведе до другото.

— Тогава според теб съм допуснал грешка. Боже мили, не можех да се обадя в полицията, да им връча торба с късове месо и да кажа: „Това е жена ми, погрижете се добре за нея.“ Никога не се обаждам на полицията, част съм от бизнес, в който подобно нещо не се прави, но ако бях отворил багажника на колата и тя беше там цяла, мъртва, но цяла, може би, може би щях да съобщя за престъплението. Но така…

— Разбирам.

— Но мислиш, че съм постъпил неправилно.

— Постъпи така, както трябваше — подкрепи го Пит.

— Не съм много наясно кое е правилно и кое не е — казах аз. — Сигурно и аз бих направил същото, ако имах братовчед с крематориум в задната стаичка. Но какво бих направил аз е без значение. Стореното — сторено. Важното е какво смятате да правите от тук нататък.

— Какво?

— Това е въпросът.

Това не беше единственият въпрос. Разпитах ги подробно и задавах многократно едни и същи въпроси. Разнищвах историята и си водех подробни записки в бележника. Изглежда разчлените останки на Франсин Кури бяха единственото веществено доказателство, че е извършено престъпление, а тях вече ги нямаше.