Лоуренс Блок - Билет за отвъдното

— Бей Ридж. Колониал Роуд.

— Лесна работа.

Даде ми адреса и аз го записах.

Взех метрото по линията, известна като Бродуей на БМТ 3, която започва от Сто седемдесет и девета улица в Джамайка бей и свършва на няколко пресечки от моста Верацано в югозападния край на Бруклин. Хванах метрото на ъгъла на Петдесет и седма и Седма и слязох две спирки преди последната.

Има хора, които настояват, че излезе ли човек от Манхатън, вече е извън Ню Йорк. Грешат, просто се намира в друга негова част, но безспорно разликите са отчетливи. Забелязвате ги и със затворени очи. Енергията е различна, въздухът вибрира с различна честота.

Извървях една пресечка на Четвърто авеню, минах покрай китайски ресторант, корейски зарзаватчия, зала за залагания на конни надбягвания, два ирландски бара, после свих по Колониал Роуд и намерих къщата на Кенан Кури. Къщата беше част от група самостоятелни еднофамилни домове — стабилни квадратни постройки, вероятно строени между двете войни. Пред сградата имаше малка поляна, а дървени стъпала водеха до входа. Изкачих ги и натиснах звънеца.

Пит ме въведе и тръгна пред мен към кухнята. Представи ме на брат си, който стана, за да се ръкуваме, после ми махна да седна. Самият той остана прав, отиде до печката и се обърна, за да ме огледа.

— Благодаря ви, че дойдохте — започна Кенан. — Може ли да ви задам няколко въпроса, господин Скъдър? Преди да започнем?

— Разбира се.

— А искате ли нещо за пиене? Нямам предвид алкохол, знам, че с Пити се познавате от АА, но има кафе, мога да ви предложа и безалкохолно. Кафето е приготвено по ливански, прилича много на турското и арменското — гъсто е и силно. Има и нес, ако предпочитате такова.

— Ливанското ми звучи добре.

И вкусът му беше добър, установих, когато го опитах.

— Вие сте частен детектив, нали?

— Без разрешително.

— Какво означава това?

— Че нямам официален документ. От време на време работя за една от големите детективски агенции и тогава използвам техния лиценз, но в останалите случаи работата ми е частна и неофициална.

— Били сте полицай.

— Точно така. Допреди няколко години.

— Аха. Униформен, цивилен или?

— Бях детектив.

— Имали сте златна значка, нали?

— Точно така. Няколко години работих към Шесто управление във Вилидж, а преди това бях за кратко в Бруклин. Седемдесет и осми участък, това е Парк Слоуп, северно от района, който наричат Боръм Хил.

— Да, знам къде е. Израснах в този район. Знаете ли къде е улица Бъргън? Между Бонд и Невинс?

— Разбира се.

— На тази улица израснахме двамата с Пити. В този квартал живеят много хора от Близкия изток, особено в района между Корт и Атлантик. Ливанци, сирийци, йеменци, палестинци. Съпругата ми беше палестинка, роднините й живеят на улица Президент. Това е Южен Бруклин, но мисля, че сега го наричат Керъл Гардънс. Харесва ли ви кафето?

— Много.

— Ако искате още, само кажете. — Кенан понечи да добави нещо, но се обърна към брат си: — Не знам, човече. Не вярвам да се получи.

— Разкажи му какво е положението, братле.

— Не знам. — Обърна се пак към, мен, завъртя един стол и го възседна. — Ето каква е работата, Мат. Става ли да те наричам така? — Отговорих му, че става. — Ето каква е работата. Искам да знам дали мога да ти се доверя, да бъда сигурен, че каквото и да ти кажа, то ще си остане между нас. Май искам да знам до каква степен продължаваш да си ченге.

Добър въпрос, често и сам си го задавах.

— Дълго време бях полицай, но напуснах отдавна и с всяка изминала година се чувствам все по-малко такъв. Не съм адвокат, така че каквото и да ми разкажеш, то няма да бъде поверителна информация. Не съм и полицай обаче, цивилен гражданин съм, затова не съм длъжен да докладвам на никого наученото.

— И в крайна сметка?

— Не знам. Относително е. Нищо не обещавам, защото не знам за какво става въпрос. Дойдох до тук, защото Пит не искаше да сподели нищо по телефона, а ето че сега и ти не искаш да говориш. Може би е най-добре да се прибирам.

— Може би така е най-добре — съгласи се той.

— Братле…

— Не. — Кенан се изправи. — Хрумването беше добро, но няма да се получи. Сами ще ги намерим.

Извади навити на руло пари от джоба си, отдели една стотачка и я протегна към мен през масата.

— За разноските по таксито и за времето ви, господин Скъдър. Съжалявам, че ви накарах да дойдете напразно чак до тук.

Не посегнах към парите.

— Може би времето ви струва повече, отколкото си мислех. Ето, и се разделяме без лоши чувства, нали? — Той добави втора банкнота към първата, но аз пак не посегнах към парите.