Лоуренс Блок - Билет за отвъдното

Другата кола — сивото темпо, в което бяха върнали насеченото й тяло, — не беше налична за оглед. Похитителите я бяха оставили на място, забранено за паркиране и по някое време през седмицата „паякът“ я беше вдигнал. Можех да се опитам да я проследя, но имаше ли смисъл? Фордът несъмнено е бил откраднат специално за случая, а състоянието му подсказваше, че дълго време преди кражбата е бил безстопанствен. Сигурно екипът от полицейската лаборатория би открил някакви следи в багажника или в купето, петна, нишки или белези, които да насочат разследването в определена посока. Само че аз не разполагах със средства за подобен оглед. Щях да се разкарвам из цял Бруклин да търся кола, от която няма какво да науча.

Тримата обходихме с буика дългия лъкатушещ маршрут, минахме покрай „Д’Агостино“ и арабския пазар на Атлантик авеню, после свихме на юг към първия уличен телефон на Оушън и Фарагът, после на юг по Флетбуш и на изток по Ен авеню до втората будка на Ветеране авеню. Можех да мина и без оглед на тези места, човек едва ли ще събере камара сведения, докато зяпа уличен телефон, но винаги съм смятал, че си струва да се посети местопрестъплението, да се обходят пеша тротоарите, да се изкачат стълбите, всичко да се види лично. Това прави случилото се истинско.

Освен това обходът ми позволи да накарам братя Кури да преживеят отново събитията. При полицейско разследване свидетелите обикновено се оплакват, че им се налага да разказват многократно една и съща история. На тях им се струва безсмислено, но смисъл има. Ако човек разкаже историята си достатъчно пъти пред достатъчно различни хора, може би ще си спомни подробност, която преди това е пропуснал или някой от разпитващите ще обърне внимание на нещо, което е убягнало на останалите.

Някъде посред това занимание спряхме при „Аполо“, кафене на Флетбуш авеню. Поръчахме сувлаки. Вкусно беше, но Кенан едва докосна своето.

— Трябваше да поръчам яйца или нещо друго — обясни ми после той в колата. — След онази вечер не мога да вкуся месо. Не мога да го ям, стомахът ми се обръща. Сигурен съм, че ще го преодолея, но засега ще трябва да си поръчвам друго. Безсмислено е да поръчвам нещо, което не мога да се насиля да преглътна.

Питър ме откара до вкъщи с камрито. После щеше да се върне на Колониал Роуд, където беше отседнал след отвличането. Спеше на дивана в дневната и трябваше да намине през своя дом, за да си вземе дрехи.

Ако не ме беше откарал, щеше да ми се наложи да взема такси. С метрото ми е достатъчно удобно, в него рядко се чувствам в опасност, но беше нелепо да се стискам за такси с десет хиляди в джоба. Да не говорим колко глупаво щях да се почувствам, ако налетя на джебчия във влака.

Това беше предварителният ми хонорар, две пачки с по сто петдесетдоларови банкноти във всяка, идентични с осемдесетте, платени за откупа на Франсин Кури. Открай време ми е трудно да определям цената на труда си, но този път бях улеснен. Кенан метна двете пачки на масата и попита дали стигат за начало. Отговорих му, че са повече от достатъчно.

— Мога да си го позволя — отвърна той. — Пари имам колкото искаш. Откупът не ме разори, не съм докаран до просешка тояга.

— Можеше ли да платиш милион?

— Не и без да напусна страната. Имам сметка на Каймановите острови с половин милион. Тук имам по-малко от седемстотин хиляди в сейф. Вероятно щях да успея да събера и останалите триста хиляди, ако се бях обадил на няколко хора в града. И още се чудя.

— За какво?

— За разни щуротии. Какво щеше да стане, например, ако бях платил милион. Щяха ли да я върнат жива? Ако в разговорите с тях не бях проявил упорство, ако бях любезен, ако им бях нацелувал задниците и така нататък.

— Пак щяха да я убият.

— И аз това си казвам, но как мога да съм сигурен? Не мога да спра да се питам дали има нещо, което съм могъл да направя. Ами ако се бях заинатил да не платя нищо, докато не ми покажат доказателство, че е жива?

— Когато са се свързали с теб, вероятно вече е била мъртва.

— Моля се да е така — каза той, — но не съм убеден. Все си мисля, че сигурно е имало начин да я спася. Продължавам да се обвинявам за случилото се.

Поехме по магистралите обратно към Манхатън, по Шор Паркуей и Гоуанъс, после през тунела. В този час движението не беше натоварено, но и Пит не караше бързо, рядко вдигаше повече от шейсет и пет километра в час. Отначало не говорехме много и мълчанието сякаш се проточи.