Лоуренс Блок - Билет за отвъдното

— Много тежки дни бяха — най-накрая проговори Питър.

Попитах го как е иначе, а той ми отвърна, че бил добре.

— Ходиш ли на сбирките?

— Доста редовно. — След миг добави: — Но не съм ходил, откакто започна тая гадост. Доста зает бях, нали разбираш.

— Ако си пиян, брат ти няма да има никаква полза от теб.

— Знам.

— И в Бей Ридж се провеждат сбирки. Няма да ти се налага да идваш до града.

— Знам. Даже възнамерявах да отида снощи, но не успях. — Пръстите му барабаняха по волана. — Мислех, че тази вечер ще се върнем достатъчно рано, за да наминем през „Сейнт Пол“, но закъсняхме. Ще стигнем доста след девет.

— На улица Хюстън има сбирка в десет.

— Не знам — колебаеше се той. — Докато стигна до стаята си, докато взема каквото ми трябва…

— Ако пропуснеш сбирката в десет, има друга в полунощ. На същото място, между Шеста улица и Варик.

— Знам къде е.

Някаква нотка в гласа му ме накара да млъкна.

— Знам, че не бива да пропускам срещите си — призна след малко Пит. — Ще се опитам да хвана тази в десет. За среднощната вече не знам. Не искам да оставям Кенан сам толкова дълго.

— Може да се включиш в някоя среща в Бруклин утре през деня.

— Може.

— Ами работата ти? Така ли ще я зарежеш?

— Засега. В петък казах, че съм болен, днес им пробутах същия номер. И да ме уволнят, няма да е голяма драма. Лесно се намира подобна работа.

— Какво представлява, разнасяш съобщения ли?

— Всъщност разнасям обеди. За деликатесния на Петдесет и седма и Девата.

— Май не е лесно да работиш какво да е в името на рехабилитацията, докато брат ти печели купища пари.

Пит не отговори веднага.

— Налага се да не смесвам двете неща. Кенан искаше да работя за него, с него, както искаш го наречи. Не мога да съм в неговия бизнес и да остана чист. Не че човек непрекъснато е заобиколен от наркотици, защото всъщност не е, рядко държи в ръце стоката. Въпросът е в отношението, в психическата нагласа, разбираш ли какво имам предвид?

— Напълно.

— Трябва да започна да посещавам пак сбирките, имаш право. Откакто разбрах за Франси, пак ми се пие. Говоря за отвличането й, преди да направят онова, което са направили. Желанието ми не е непреодолимо или нещо такова, но ми е трудно да изхвърля мисълта от ума си. Прогонвам я, а тя се връща.

— Говорил ли си с наставника си?

— Нямам наставник. Определиха ми временен, когато за пръв път останах чист, в началото му се обаждах доста редовно, но после загубихме връзка. Трудно е да го намериш по телефона. Трябва да си намеря редовен наставник, но по някаква причина все не ми остава време.

— Някой от близките дни…

— Знам. Ти имаш ли наставник?

Кимнах.

— Снощи се видяхме. Обикновено вечеряме в неделя, обсъждаме седмицата.

— Дава ли ти съвети?

— Понякога — отговорих аз. — А после аз си правя каквото си искам.

Когато се прибрах в хотелската си стая, най-напред позвъних на Джим Фейбър.

— Преди малко говорихме за теб. Един приятел попита дали слушам наставника си и аз му споделих как винаги следвам прилежно съветите ти.

— Имаш късмет, че Бог не ти е пратил мълния.

— Знам. Но ходенето до Ирландия отпада.

— О? Снощи изглеждаше решен да отидеш. Да не би на сутринта идеята да не ти се е сторила толкова добра?

— Не — признах. — Идеята си е все така добра, тази сутрин дори отскочих до туристическа агенция и си взех евтин билет за полет в петък вечерта.

— И?

— Този следобед ми предложиха работа, която приех. Ходи ли ти се в Ирландия за три седмици? Не ми се вярва да ми върнат парите за билета.

— Сигурен ли си? Ще бъде жалко да изгубиш парите.

— Предупредиха ме, че не връщат пари и аз го платих. Нищо, от тази работа ще спечеля достатъчно, за да избия тези двеста долара. Исках само да ти кажа, че няма да ходя в земята на Содом и Бегора 4.

— Звучеше сякаш се каниш да му отпуснеш края — рече той. — Затова бях притеснен. Знам, че успяваш да седиш с твоя приятел в кръчмата му и да не посегнеш към пиенето…

— Той пие и за двама ни.

— Справяш се, по един или друг начин. Но да си отвъд океана, на хиляди километри от системата, на чиято подкрепа разчиташ…

— Знам. Сега можеш да си отдъхнеш.

— Макар че заслугите за това не са мои.

— Знам ли — рекох. — Може пък и да са твои. „По неведоми пътища Бог чудесата си твори“ 5…

— Аха, нали.

На Илейн не й хареса, че в крайна сметка няма да ходя в Ирландия.

— Предполагам, че не можеш да отложиш работата — рече тя.