Лоуренс Блок - Билет за отвъдното

— Засега не — отвърнах му аз. — Утре ще се върна на Атлантик авеню, за да видя дали няма да успея да добавя още някой щрих към картинката. Когато приключа там, ще дойда у вас. Ще си бъдеш ли вкъщи?

— Да — рече той. — Няма къде да ходя.

Нагласих будилника и отново затворих очи. Часовникът ме изтръгна от съня ми в шест и половина. Облякох костюм, сложих вратовръзка и отидох у Илейн. Тя наля за мен кафе, а за себе си минерална вода „Перие“, после взехме такси до „Азиатско дружество“, където наскоро бяха открили изложба, посветена на Тадж Махал — темата й се вписваше в тази на курса, който Илейн посещаваше в Хънтър. След като разгледахме експонатите в трите изложбени зали и изразихме възхищението си от тях с подходящи възклицания, последвахме множеството посетители в друга зала, където седнахме на сгъваеми столове и послушахме музикант, който свиреше на ситар 6. Представа си нямах бива ли го като изпълнител или не. Не знаех как да преценя уменията му, нито как самият той разбира дали инструментът му е добре настроен.

След концерта следваше прием с вино и сирене.

— Няма да се застояваме — промърмори Илейн и след кратка размяна на усмивки и мъгляви извинения излязохме на улицата.

— На теб страшно ти хареса — заяви тя.

— Добре беше.

— Боже мили — каза Илейн, — на какви неща се подлага един мъж с надеждата да го огрее.

— Стига — защитих се аз. — Не беше зле. Същата музика свирят в индийските ресторанти.

— Но там не ти се налага да я слушаш.

— Че кой я слуша?

Отидохме в италиански ресторант и докато пиехме еспресо, й разказах за Кенан Кури и случилото се със съпругата му. Когато приключих, тя впери поглед в покривката на масата, сякаш там имаше нещо написано. После вдигна бавно очи и погледът й срещна моя. Илейн е разсъдлива жена, издръжлива, по изведнъж беше придобила трогателно уязвим вид.

— Господи — възкликна тя.

— Такива неща правят хората.

— Няма край, нали? Няма дъно. — Тя отпи от водата. — Каква жестокост, какъв невъобразим садизъм. Защо някой би сторил нещо подобно, защо?

— Предполагам, че е било за удоволствие — обясних аз. — Сигурно са се наслаждавали на цялата работа, не само на убийството, но и на това да го разиграват до последно, да го размотават нагоре-надолу, да му кажат, че е в колата, че сигурно ще си е у дома, когато той се прибере и накрая да го оставят да я открие насечена на парчета в багажника на форда. Не е задължително да са садисти, за да я убият. Може да са решили, че така е по-безопасно за тях, отколкото да оставят свидетел, който би могъл да ги разпознае. Но само са влошили нещата. Не е било лесно да насекат тялото на части, създали са си излишни проблеми. Съжалявам, страхотна тема за разговор на маса, нали?

— Не знам, но от тази история ще излезе страшна приказка за лека нощ.

— От раз създава подходящото настроение.

— Кара безотказно кръвта да закипи. Не, наистина, за мен няма значение. Не че ми е все едно, напротив, но не съм гнуслива. Да насечеш някого е противно, но това не е най-лошата част, нали? Истинският ужас е, че на света съществува подобно зло, че то може да изникне отникъде и да те връхлети без никаква причина. Това е страшното и на празен стомах действа също толкова зле, колкото и на пълен.

Върнахме се в апартамента й и тя пусна албум на Сидър Уолтън със соло изпълнения на пиано. И двамата го харесвахме. Поседяхме на дивана, без да си говорим много. Когато касетата свърши, тя я обърна, а по средата на втората страна отидохме в спалнята и се любихме с необичайна страст. След това и двамата дълго мълчахме, докато тя не каза:

— Знаеш ли какво, хлапе? Ако продължаваме така, един ден ще станем добри в тая работа.

— Така ли мислиш?

— Няма да се изненадам. Мат? Остани за през нощта.

Целунах я.

— Така и мислех да направя.

— Ммм. Добър план. Не искам да съм сама.

И аз не го исках.

Останах за закуска и когато тръгнах за Атлантик авеню, беше почти единайсет. Прекарах там пет часа, повечето от тях на улицата и в магазините, а останалото време в една книжарница и на телефона. Малко след четири изминах две пресечки и хванах автобуса за Бей Ридж.

Последният път, когато видях Кенан Кури, той изглеждаше смачкан и небръснат, но сега беше спокоен и овладян, облечен в сив габардинен панталон и карирана риза. Последвах го в кухнята. Съобщи ми, че тази сутрин брат му е отишъл на работа в Манхатън.