Стив Мосби - 50/50 убиец

Не бе поискал от Джоуди да се откаже от живота си.

Тя го бе сторила по своя воля, сама бе преценила.

Ти ме избра.

Неочаквано се озова другаде — на едно отвратително място, където образите бяха кратки като болезнено ярки отблясъци. Намираше се в тъмна каменна постройка и над него се бе надвесил дяволът, стиснал в ръката си отвертка. От нея се вдигаше пара.

Дяволът прилепи нажежената до червено отвертка върху рамото му. Скот опита да се дръпне, ала не можеше да помръдне. В първия момент не усети нищо… след това болката се стрелна през ключицата и премина към ребрата.

Той започна да крещи. Устата му бе отворена, главата му се мяташе ту на едната, ту на другата страна. Не успяваше да разпознае звуците, които издаваше.

Дяволът продължаваше да притиска отвертката. Чу как кожата му цвърчи. Усети миризма на изгоряло.

Възможно ли бе да припаднеш насън?

Когато нещото отдръпна отвертката и я отпусна до бедрото си, Скот разбра, че не е възможно.

4 декември

4 часа и 20 минути до изгрева

03:00 часът

След като Пийт тръгна да ръководи претърсването, аз се свързах с екипа си, който провеждаше разпитите на съседите до местопрестъпленията. Подразних се, защото и тримата изглеждаха така, сякаш можеха да продължат в същия ритъм още дни наред, докато аз едва си държах очите отворени. Бях толкова уморен, че почти не можех да мисля. Но пък те прослушваха записите от разпитите в удобен топъл офис, където имаха достатъчно кафе и можеха да пият чаша след чаша.

Обясних им какво се иска от тях. Събудете съседката на Кевин Симпсън — извинете й се и й покажете снимката на Джоуди Макнийс за идентификация. След това открийте някой от службата на издирваната и проверете дали е била в офиса през последните няколко дни. По-късно ще има още работа, подхвърлих аз, макар да не им казах никакви подробности. Двете задачи бяха достатъчно неприятни, а в скоро време ги очакваха нови. Екипът изглеждаше готов. Завидях им за енергията. Каквито и извинения да си търсех, не можех да отдам всичко на кофеина.

Докато се качвах към стаята на Скот, умората ме притисна с пълни сили. Вървях по коридора, всичко пред мен беше като размазано, от време на време имах чувството, че нямам представа къде съм. Същевременно се стараех да изтласкам мислите си. Когато спрях, ми се стори, че всичко около мен се върти. Бях пиян от умора.

— Извинете, полицай.

— Извинете.

Долу не беше чак толкова зле. Едни от хората на първия етаж се движеха на малки групи, други разнасяха папки или бутаха колички, трети чистеха. Един етаж по-нагоре никой не се мотаеше безцелно. Там лекарите спасяваха човешки живот, всичко се вършеше на бързи обороти. Трябваше да се дръпна настрани, да се престоря на незабележим, за да не се пречкам. Да не говорим, че не знаех как ще успея да изпълня задачата си. Чувствах се нестабилен, трябваше да си възвърна поне част от спокойствието, преди да продължа разпита на Скот.

Две минути по-късно се усещах по абсолютно същия начин и не бях помръднал от мястото си.

Бях забравил колко тиха е стаята. Меката светлина навяваше спокойствие, подсилено от равномерното пиукане, което отбелязваше пулса на Скот. Намерих го в същото положение, в което го оставих — с глава, извита към пуснатите на прозореца щори. Реших, че се чувства удобно, и ми се стори, че е заспал. Само че той ненадейно се обърна към мен.

— А, вие ли сте? — Почти веднага се врътна отново към прозореца. — Мислех, че е лекарят.

Затворих тихо вратата.

— Имаш ли нужда от лекар? Мога да го викна, ако кажеш. Повярвай ми, тук е пълно с лекари.

— Всъщност, надявах се да сте вие. Съжалявам за одеве.

— Няма за какво да съжаляваш.

Седнах на стола до леглото с леко разтреперани крака и включих апаратурата за запис.

— Колко е часът?

— Минава три — отвърнах аз.

— Още ли не сте я открили?

— Още не — признах аз. Въпросите му бяха интересни. Дали имаше представа, че имаме краен срок? — Но ще я намерим. Екипи от полицията я търсят в гората. Набелязали сме някои места, където може да я държи.

За времето, през което бях навън, бях забравил колко ужасно изглежда Скот. Макар скрити зад превръзки и марля, раните му имаха ужасен вид.

— Само че районът е доста голям — продължих аз. — Затова се нуждаем от всичката помощ, която можеш да ни окажеш. Знам, че ти е безкрайно трудно, но на всяка цена трябва да си спомниш колкото може повече от случилото се.

Дали светлината ми играеше номера, но ми се стори, че сенките по лицето му станаха по-наситено сиви. Болката му сякаш бе по-изразена, заровила се още по-дълбоко в сърцето. Имах усещането, че се измъчва. Все едно мъртвите спомени, които избягваше, бяха оставени някъде в гората и сега призраците им придобиваха плът и кръв под меката светлина. Скот изглеждаше така притиснат от тъга, че физическата му болка бе притъпена.