Стив Мосби - 50/50 убиец

Веднага пролича, че Скот е разстроен.

— Тя избра мен — повтори той.

Подборът му на думи бе достатъчно красноречив. Тя избра мен. Очевидно се насочваше към случилото се, обзет от страх, че няма да му хареса онова, което знаеше.

— Всичко е наред — успокоих го аз. — Вече ти казах, че непознатият ти е казал всичко това единствено за да те нарани.

— Това ли е „играта“?

Погледнах го и се поколебах какво да отвърна. Той чакаше отчаяно някакъв отговор, ала истината можеше да му дойде много.

— Какво помниш за „играта“?

— Просто думата. Спомена нещо за игра. Каза, че съм щял да му благодаря накрая. — Половината от лицето му, която не бе бинтована, ми се стори изпълнена с решителност. — Разкажете ми.

Зяпнах го. Изражението му не се бе променило. Както бях сигурен, че е дошъл моментът да сменя темата, така и знаех, че ни е необходима информация. Би трябвало да го притисна, доколкото е възможно. След като питаше, защо да не му кажа?

— „Играта“ — отвърнах тихо — включва набелязани двойки. Единият трябва да умре на сутринта и партньорите са тези, които решават кой от двамата. Престъпникът избира единия и използва емоционални и физически мъчения, за да го принуди да предаде другия. Това е играта.

Звучеше грубо и потискащо, но нямаше друг начин, по който да му обясня. Разкажете ми, настоя той. Ето, разказах му. Облегнах се назад и го погледнах.

На пръв поглед решителността му все още си бе същата, ала се бе появило още нещо. Изплуваха спомени или може би той разбираше какви ще бъдат последствията, ако си възстанови фактите. Смелостта му се стопи. Започна да го обхваща паника.

— Значи съм я предал, така ли?

— Не го знаем със сигурност.

— Така излиза.

— Каквото и да се е случило — прекъснах го внимателно аз, — ти не си могъл да направиш абсолютно нищо.

Той преглътна. Гласът му потрепери.

— Защо?

Наведох се към него.

— Защо го прави? — попита Скот.

Точно това бе въпросът.

Този въпрос е винаги същият, нали? Бях си го задавал безброй пъти през последните шест месеца и отговорът нито веднъж не ми бе по вкуса. Защо се удави тя? Заради събитията на плажа. Заради физиката на вълните. Заради биологичното състояние на тялото, когато е във водата. Това са единствените причини. Исках нещо по-задълбочено, ала истината бе, че светът не се интересуваше от нещата, важни за мен.

Защо убиецът причиняваше толкова болка и мъка на тези хора? Дали го правеше, за да съсипе любовта между тях, да ги накара да си обърнат гръб? Той бе вълк единак, каквото и да означаваше това. Той бе дяволът. Само че тези отговори събуждаха нови въпроси. Когато попиташ „Защо“, отговорът е съчетание от стотици различни причини. Нито една не ти носи удовлетворение, а всички, взети заедно, те объркват. Също като мен, Скот не желаеше да знае отговорите. Питаше „защо“ на едно по-различно ниво, там, където ясни отговори не съществуваха.

— Не знаем — признах аз. — Можем единствено да интерпретираме фактите и да градим теории. Когато го хванем, може би ще успеем да му зададем лично въпросите. Най-важното в момента е да го спрем, преди да нарани Джоуди.

Повече, отколкото я е наранил в момента.

По лицето на Скот все още личеше паника, ала поне чувствата не го бяха задушили.

Посегнах към папката, която бях донесъл, извадих снимката на Карл Фармър и я показах на Скот. Той я взе от мен, погледна я и лицето му замръзна. Ръцете му се разтрепериха.

— Той ли е? — попита Скот.

— Надявах се ти да ми кажеш.

Той се бе съсредоточил и оглеждаше внимателно образа.

— Виждал съм го по-рано. Сигурен съм. Бил е в къщата. Преди няколко месеца. Той провери електромера ни.

— Добре.

Помислих си: най-сетне . Вече разполагахме с две следи от два независими източника. Макар и малко вероятно, 50/50 убиецът ни бе позволил да видим лицето му.

— Само че не съм сигурен дали това е мъжът от гората. — Върна ми снимката. — Спомням си само, че приличаше на дявол. Не само заради маската. Човекът, за когото мисля… той дори не беше човек.

Банкс се обърна към щорите, а аз продължих да мълча. Даниел Роузнийл бе казал нещо много подобно.

Беше дяволът.

Не е бил дяволът, разбира се. Няма такова нещо като дявол. Просто има объркани хора, които се поддават на внушение. Макар да знаех, че е така, не бях сигурен дали Даниел и Скот грешат. В студения ни свят на причина и следствие, в който има отговори, които не ни удовлетворяват, думите им може би бяха съвсем точни.