Стив Мосби - 50/50 убиец

— Каменни стени — прошепна Скот.

Все още бе извърнат настрани, към прозореца. Независимо от всичко се развълнувах.

— Каменни стени ли?

— Беше ме натъпкал в… помещението беше с каменни стени. — Преглътна. — Това го помня. Беше тясно, много тясно. Зидът почти допираше раменете ми.

— Добре, Скот. Това е много добре.

Значи е бил държан в някаква сграда в гората. Така се ограничаваше районът на търсене. Доколкото помнех картата, постройките бяха пръснати на няколко места. Това бе възможност. Може би имахме шанс да открием Джоуди преди изгрева.

— Помниш ли нещо друго?

— Само каменните стени. Той беше клекнал пред мен и ми говореше.

Банкс кимаше непрекъснато. Нещо го измъчваше, ала той се опитваше да изтърпи доколкото може.

— Шепнеше в тъмното. Беше съвсем близо. Много ме беше страх.

Бях измъкнал всичко, което ми бе необходимо от втория разговор. Инстинктът ми нашепваше да отделя Скот от пътя, по който го водеха спомените. Само че нямаше да е справедливо. Прекалено едностранчиво щеше да се получи. Той бе готов да говори, а аз бях готов да слушам.

— Непрогледен мрак ли беше? — попитах аз.

— Не, имаше малко светлина.

— Огън, може би?

— Да, струва ми се. Той го използваше, за да…

Спомените му нахлуха без всякакво предупреждение.

Престана да кима, спря да говори и притихна. След това бавно вдигна ръка към лицето си. Едва се удържах да не направя същото.

— Всичко е наред, Скот — успокоих го аз. — Всичко е наред.

— Стените бяха каменни.

— Благодаря ти. Справи се блестящо.

— Стари каменни стени.

Този път не се разплака, но задържа ръка върху раненото си око, сякаш изведнъж бе попаднал в непонятен свят. Сам му бях причинил всичко това. Искаше ми се да остана, за да му помогна да се справи с върналите се спомени. Вместо това трябваше да го оставя за кратко. Налагаше се спешно да отнеса новата информация долу и да съобщя на Пийт накъде да се насочи заедно с екипа си.

— Трябва да отскоча до долу, Скот.

Чувството за вина нахлу в мен, докато се навеждах за звукозаписното устройство и се отправях към вратата. На прага се обърнах назад.

— Благодаря ти — промълвих аз.

Той, изглежда, не ме чу. Все още гледаше към прозореца, а ръката му докосваше превръзките на лицето.

4 декември

4 часа до изгрева

03:20 часът

Войната бе започнала.

Чарли се бе сгушил, трепереше в задната част на заслона. Не трепереше от студ. Нервите му бяха изопнати; тресеше се от нерви. Стомахът му се бунтуваше от вълнение, сърцето му биеше до пръсване. Моментът наближаваше.

Небето щеше да се озари и да…

Намръщи се в тъмното. Да, щеше да стане горещо и сигурно щеше да има силна светлина. Но той трябваше да вярва. Може би трябваше да чака и да види. Докато не се случеше, щеше да разчита на огъня, който поне засега му осигуряваше достатъчно топлина и светлина.

Трябва да накладеш голям огън, му бе прошепнал дяволът.

Наклади голям огън и тогава не могат да те видят.

Показа му как става преди два дни. Върна се в лагера и завари дявола, седнал с кръстосани крака в средата на малкото сечище, да дяла подпалки. До него бе натрупан огромен куп сухи дърва, но дяволът не спираше да прибавя нови. Виждаш ли как нараства? Отначало Чарли не видя и се потисна, защото реши, че не е достоен. Дяволът също остана разочарован, но не спря да му вдъхва кураж — настояваше да гледа купа и да се съсредоточи. Накрая присви очи и видя как расте. Не бе изпитвал подобен възторг никога досега. Дяволът остана доволен.

Когато тази работа приключи , обеща той, ще те науча как да се справяш сам. Не само с дървата .

Убежището на Чарли бе сред дърветата, а огънят от вълшебните дърва гореше на десетина метра, в самия център на малкото сечище. Приличаше на танцуваща корона от пламъци, достатъчно голяма, за да подхожда на гигант. От небето се сипеше сняг; огънят отвръщаше с дим и плетеници от сажди, които се издигаха на вълни от топлина. Времето бе ужасно, тук бе топло и светло — кръгче от ада, което се зъбеше дръзко под небето. Дървата почерняваха и хвърляха искри. От време на време някоя цепеница се килваше настрани и пламъците лумваха. Макар и далече, топлината се стелеше чак до него. Бузите му бяха подпухнали, тялото му — мокро от пот.

Чарли прехвърли ножа в другата си ръка и изтри длан в крака си. След това стисна дръжката отново. Трябваше да бъде непрекъснато във форма. Нужно бе да е в постоянна готовност.