Стив Мосби - 50/50 убиец

Дяволът наклони глава.

— А ти какво направи след това?

— Не се чувствам добре — обясни Скот в службата. Телефонният секретар бръмчеше тихо в празния офис. Шефът му никога не пристигаше преди девет. Понякога изобщо не идваше.

— Почти не съм спал. Изглежда съм хапнал нещо развалено. Чувствам се наистина ужасно.

Каза още нещо, макар сам да разбираше, че не звучи никак убедително, след това затвори.

Накрая грабна каната вода, оставена на нощното шкафче, и я запокити към стената. Тя се пръсна на парчета по пода и той съжали, че не се е овладял. Подът зашушна, докато метеше счупеното, а кошчето долу издрънча недоволно, когато изхвърли събраното.

Взе си ключовете, портфейла, палтото и тръгна към вратата.

— Отиде да я видиш, нали?

Дяволът бе клекнал пред него. Спящият мозък на Скот прие този факт; на друго ниво разбираше какво се случва. Тези спомени за връзката им с Джоуди бяха отпреди две години, а пък дяволът бе продукт на по-скорошни спомени. Все пак двете събития се бяха свързали. Бяха говорили за тази случка с похитителя. Когато спомените имаха допирна точка, можеха да се слеят. Така отровата успяваше да се промъкне.

Кимна.

Стаята й в хотела бе значително по-голяма, отколкото си бе представял. По принцип обичаше хотелите. Имаше нещо в тесните коридори, в меката светлина и малките схлупени стаи, което го успокояваше. Само че в момента нито едно от тези неща не му носеше спокойствие. Непрекъснато си представяше Джоуди и Кевин заедно.

Тя го посрещна в коридора и двамата влязоха в стаята, без да си кажат много. Джоуди запали лампата.

На едната стена имаше шкаф с малък телевизор, поднос с чай и кафеварка. Забеляза, че няма нито разхвърляни пликчета, нито мръсни чаши, макар че тя сигурно си бе правила нещо за пиене. Запита се дали от румсървиса не са вдигнали мръсните чаши.

Двойното легло бе опряно на отсрещната стена, с по две нощни лампи от двете страни на таблата. Двуместно канапе и два стола бяха поставени край ниска масичка в далечния край на стаята.

— Кафе? — предложи тя.

Той кимна, но Джоуди бе започнала вече да го прави.

— На чайника му трябва цяла вечност, докато заври.

Наблюдаваше я как се суети; личеше, че не може да се задържи на едно място. След безкрайно дълга минута мълчание чучурът на чайника избълва пара. Тя му подаде голяма чаша кафе, държейки я отдолу, за да може той да хване дръжката.

— Благодаря — рече Скот.

— Няма нищо.

— Изненадана ли си, че дойдох?

— Радвам се, че си тук.

— Аха.

— Моля те, недей. — В мига, в който го каза, усети, че не й достига въздух, и започна отново: — Моля те, недей да ме напускаш.

— Трябва да поговорим.

— Моля те, не ме напускай. Не знам какво ще правя, ако ме изоставиш.

Той отпи глътка кафе.

— Ще направя каквото кажеш — обеща тя. — Честна дума. Готова съм на всичко, за да върна времето назад. Иска ми се да бе възможно, но знам, че не става. Мога само да ти се извиня. Бях пияна. Направих огромна грешка.

Той остави чашата на пода.

— Мразя се за постъпката си много повече, отколкото ти би могъл да ме намразиш — продължи тя.

— Не те мразя, Джоуди.

— А би трябвало.

Отново самосъжаление, а той не стори нищо, за да й вдъхне увереност. Вместо това разпери ръце и се опита да обясни простичко:

— Само трябва да си изясним какво ще правим.

— Добре.

— Искам нещата да се оправят — заяви той. — Истината е, че не знам накъде отиват. Цял ден се чувствах особено. Хем особено, хем много наранен. Все още не съм осмислил нещата.

— Ако кажеш, ще напусна. — Предложи бързо тя. — Само кажи. Ще го направя веднага.

Той я погледна. Всичко звучеше толкова лесно, толкова безпроблемно, ала тя бе партньор в този бизнес още от самото начало; бяха работили здравата цели три години, преди да постигнат нещо. По лицето й трябваше да проличат повече съмнения и колебания. Вместо това Джоуди не криеше решителността си.

Беше готова да избере него. Ако той все още я искаше, тя бе готова да изостави всичко друго. Искаше да спаси връзката им. Скот продължаваше да я гледа и не знаеше какво да отговори.

От една страна, не трябваше да иска от нея да направи подобна крачка. От друга — знаеше, че не могат да останат заедно, ако тя продължеше да работи с Кевин. Двамата щяха да се виждат всеки ден. Нямаше средно положение.

Затова той мълчеше. След малко тя кимна.

През следващите две години Скот си припомняше това кимване, за да оправдае онова, което се бе случило. Жестът й му позволи да излъже себе си. Не той взе решението.