Стив Мосби - 50/50 убиец

Бе седнал в леглото, подпрян на таблата, слушаше внимателно и навиваше кабела на пръста си. Спря, протегна ръка и дръпна настрани жълтата завеса. Присви очи към утринното слънце. Беше шест и половина. Стори му се, че вече е топло, значи в офиса щеше да е истински ад.

— Не знам какво да кажа — въздъхна Джоуди.

Не трябваше ли той да го каже? Бе наистина невероятно, че не се развълнува. Още от самото начало той бе търпеливият в тази връзка, той успяваше да запази спокойствие и проявяваше разбиране, ала този път беше просто нелепо. Нямаше значение дали е в леглото до него или на стотици километри. В този телефонен разговор тя му съобщаваше най-ужасното нещо, което можеше да си представи.

— И аз не знам — отвърна Скот.

По улицата профучаваха автомобили. Светът навън нямаше никаква представа какво става, както и той самият допреди малко. Пусна завесата и спалнята потъна в сумрак.

— Стоях будна цялата нощ и се питах какво да кажа.

— Само че не се получи, нали?

Заслужаваше го, макар че той веднага съжали за думите си и бе готов да се извини, че е реагирал толкова остро. Недей. Поне веднъж трябваше да намери начин да потисне тази своя черга.

— Май не. Упражнявах се как ще ти го обясня, как ще ти го представя ясно, точно и разбираемо. Само че прецаках нещата, както винаги.

Обикновено, когато тя започнеше със самообвиненията, го обземаше желание да й даде кураж. Само че в случая нямаше да е никак на място. Не възнамеряваше да й подаде ръка и да я успокои, сякаш тя е наранената.

— Изобщо ли не си спала? — попита той.

— Не, останах будна през цялата нощ. През повечето време ми беше лошо.

Той не се изсмя.

— Не знам какво да кажа — повтори тя.

— Това вече го каза.

— Не знам какво друго да кажа.

Няма друго за казване , помисли си той. Повтаряш го, защото обобщава всичко. Не знам какво да кажа.

През останалата част от разговора те просто кръжаха на несигурна територия. Джоуди попита дали това е краят на връзката им; Скот отвърна, че има нужда да помисли. Истината бе, че имаше нужда да осмисли чувствата си. Изненада се, че приема нещата толкова спокойно. По принцип бе човек изпълнен с несигурност, ала кой знае защо този път не му се стори, че е дошъл краят на света. Беше се изчукала с бизнес партньора си. Не беше чак толкова зле. Единствено усещането, че в него е останала някаква празнота, го убеди, че много скоро ще рухне и няма да може да го понесе.

В емоционално сътресение съм.

Нямаше да постигнат нищо по телефона. Въпреки това…

— Ще ти позвъня след работа.

— Обещаваш ли?

Това бе нелепо. Джоуди говореше така, сякаш бе наранена и разстроена, все едно той бе направил нещо нередно. Част от него искаше да се протегне и да я удари с всички сили. От друга страна, му се прииска да я прегърне и да й каже, че всичко е наред. Странно, че това противоречие някак го очароваше.

— Обещавам — отвърна той. — Просто имам нужда от време, за да премисля нещата.

Тези думи предизвикаха нов изблик на отчаяние.

— Ти обичаш ли ме?

— Трябва да затварям.

Телефонът щракна и прекъсна тихите й ридания.

Скот остана седнал няколко минути и усети как тишината го притиска. Във въздуха се усещаше напрежение, все едно се намираше под водата. Чуваше колите навън, гласовете на хората… ала не чувстваше нищо. Бе като празна къща. Светлината нахлува през прозорците, ала няма кой да погледне навън; вятърът се блъска в стените, ала те не усещат нищо.

Яркочервените цифри на часовника на нощното шкафче показваха 6:34.

Чу зад себе си шум. Някой дишаше.

Скот се обърна много бавно и леглото изскърца под тежестта му.

Нещото бе застанало на вратата, раменете му се повдигаха и отпускаха тежко, сякаш бе тичало дълго, за да го открие. Държеше нещо в ръка.

При вида му Скот се опита да се отдръпне, но не успя. Лактите му бяха опрени на бедрата, стегнати от невидими връзки.

Обзе го паника.

— Номер осемдесет — рече нещото. Гласът му звучеше по-нормално, отколкото в предишния сън. — Ти ме избра. — Това пък какво означава?

Какво означаваше ли? Скот понечи да каже, че няма представа. Ако ставаше въпрос за Джоуди, тогава… той грешеше. Тя не го бе избрала, тъкмо обратното. В този момент образът нахлу в главата му. Джоуди седеше на леглото в хотелска стая, отпуснала главата си в ръце. Плачеше.

— Не трябваше да ми се обажда — рече той. — Можеше да се престори, че нищо не се е случило. Не беше нужно да ми казва.