Стив Мосби - 50/50 убиец

Помръдна леко и курсорът проследи бялата линия на монитора — левият крак на „п“-то.

— Ако изхождаме от мястото, където Банкс е излязъл от гората, значи са били някъде тук.

Той премести курсора и очерта район в средата на „п“-то.

Кимнах безмълвно. Беше само предположение, но съвсем обосновано. Скот бе избягал от мястото, където е бил заложник, и се е появил от гъстата гора между двата крака на пътеката. Ако не е бил в този район, значи по някое време е пресякъл един от тях. Препъвал се е в неравности и камъни, провирал се е през шубрака и ако в даден момент е попаднал на чист път, незабавно е щял да свърне по него.

Това бе просто предположение. Знаем, че е бил напълно дезориентиран, така че оставаше и възможността да е пресякъл пътеката, без да е разбрал. Дори убиецът все още да не бе ликвидирал Джоуди, нямаше гаранция, че не я е преместил на ново място, още по-навътре в гората. Но пък предположението бе добро, още повече че нямаше как да бъдат претърсени шейсет и четири квадратни километра за времето, с което разполагахме. Дори мястото, очертано от пътеките, да бе сравнително малко, пак щеше да ни е безкрайно трудно. Като стесни кръга, Мърсър превърна невъзможната задача в по-приемлива. Поне имахме отправна точка.

— Добре — въздъхна Пийт. — Да приемем, че си прав. Какво ни чака? Тринайсет квадратни километра.

— Горе-долу. Разполагате ли с хора?

— Да. Трийсет полицаи извън онези в кордона, но те не са наблизо. Дойдоха и доброволци от планинската спасителна служба. Десет цивилни и три кучета.

— Досега кучетата проследиха ли някаква миризма?

— Още не са. Водачите им ги закараха при вана. Само че кучетата са обучени да откриват загубени хора, не да проследяват откъде са се появили. Да не говорим, че снегът ги затруднява още повече. По земята няма следи и миризмата е покрита.

Мърсър не обърна никакво внимание на тези думи.

— Ами хеликоптерът?

— Оплакаха се, че времето не било подходящо, но вече обикаля.

— И това е нещо. Да съобщават незабавно, ако засекат източници на топлина в района; ще проверим абсолютно всичко. Междувременно трябва да проверим всички постройки.

Пийт се намръщи не толкова заради тежката задача, колкото заради множественото число, което шефът му употреби. Мърсър не показа с нещо, че е забелязал гримасата.

— По всяка вероятност я държи някъде на закрито. Едва ли ще стои навън в такова време.

— Не, разбира се — съгласи се Пийт. — Но това не означава нищо. Може да се е скрил къде ли не.

Може би вече е на другия край на града.

— Значи трябва да намерим начин да стесним кръга на търсене — отвърна търпеливо Мърсър. — В противен случай няма да постигнем нищо. Да предположим, че е в някоя от сградите, пръснати в гората. Ще проверим и тях за източници на топлина. За съжаление друго за момента не можем да направим.

За секунда Пийт остана загледан в снега. След това заговори отново.

— Значи досега не сме научили нищо от Банкс.

— Още не — отвърна Мърсър. — Губят му се много моменти.

Свих се, подразнен, че не съм съобразил накъде върви разговорът. Пийт бе ужасен, дори възмутен от работата, която му предстоеше да свърши, а пък аз не исках да притискам Скот. Мърсър беше противопоставил два проблема и сигурно вече бе преценил, че каквито и възражения да имам, те нямаше да издържат пред човека, на когото му предстоеше безкрайно дълго и трудно издирване. Беше прав, разбира се.

— Да, сигурно — отвърна Пийт. — Само че нали решихме, че животът на приятелката му виси на косъм. Дори да си спомни, че онзи го е държал на закрито, пак ще бъде от помощ.

Мърсър се обърна към мен. Погледнах картата, след това сърдитото лице на Пийт на екрана и снега. Всичките ми възражения се стопиха в миг и аз усетих, че нямам сили да обяснявам.

— Добре — въздъхнах тихо. — Ще говоря с него.

4 декември

4 часа и 30 минути до изгрева

02:50 часът

С всяка изминала минута сънищата на Скот започваха да се изместват. Докато спеше, умът му водеше война със себе си. Нещо се случваше с него. Някаква част от подсъзнанието му напъваше да излезе, докато друга се опитваше, макар и несполучливо, да скрие фактите. На пръв поглед съновиденията го успокояваха, макар да усещаше как отдолу блика отрова.

Щастливите спомени и мисли представляваха хартиена къща, чиято основа бе потопена в мастило. Постепенно всичко потъмняваше.

Сънуваше как го събужда звънът на телефона и докато говореше, умът му се опитваше да се изтръгне от последните лепкави нишки на съня. В другия край на линията Джоуди плачеше. Когато заговори, гласът й трепереше и звучеше съвсем немощен. Разказа му какво не е наред. Обясни му какво е направила.