Стив Мосби - 50/50 убиец

Лиз беше някъде дълбоко в главата ми и я усещах по-осезаемо от обикновено. Отчасти за това бе виновен денят — първият ми работен ден като детектив. Но аз отлично съзнавах, че има и нещо повече — самото разследване. Следобед, когато гледах разпита на Даниел Роузнийл, аз не го винях, че не желае да си спомни. Как бих могъл да го съдя? Сега, докато наблюдавах оцелелия Скот, рискувах да видя себе си.

Трябваше да се защитя от подобна опасност. В стаята бе нужно да убедя себе си, че Джоуди е все още жива, макар дълбоко в мен да бях сигурен, че не е. Ако проявях прекалено много съпричастност, мислите за Лиз… Не можех да ги допусна. Не само заради Скот, ами и заради себе си.

И така: декомпресия. Гледах на асансьора като на херметическа камера, представих си как всички чувства остават на горното ниво. Щях отново да взема някои от тях, когато се качвах за следващия разпит.

Партер.

Слязох заедно е останалите, тръгнах надясно, след това се върнах по същия път и завих наляво.

Следвах инструкциите на доктор Ли, за да открия Грег и Мърсър, скрити в стара гардеробна в задната част на болницата. Тук разчистваха и ремонтираха и много от коридорите бях затворени — застлани с найлони, потънали в прах. Светлините трептяха и жужаха малко по-шумно. Заболя ме глава.

Мебелите от гардеробната бяха наполовина изнесени. Старите високи шкафчета бяха демонтирани от стените и натрупани в далечния край. Лампите нямаха абажури и блестяха силно като на някое местопрестъпление.

Мърсър се бе отпуснал на стар пластмасов стол. Приличаше на ненужна вещ, която в скоро време щеше да бъде изхвърлена от стаята. От ярката светлина очите му изглеждаха още по-хлътнали, а кожата му — прежълтяла; всички недостатъци на възрастта личаха, стори ми се по-остарял. Гледаше право пред себе си с безизразно лице. Не можах да преценя дали се е съсредоточил над нещо, дали мислите му се реят, или просто се е отпуснал.

Затова пък Грег бе зает. От вана беше свалена електронна техника и разположена на три дълги маси. На всяка бе поставен по един монитор, свързан с три лаптопа, принтер, който можеше да бъде използван и като факс, и разнообразия записваща техника. Захранването се подаваше от кабел, който минаваше през цялата стая и продължаваше нанякъде по коридора. По стените нямаше контакти, виждаха се единствено сини тръби, които ми се сториха толкова яки, че биха издържали човек.

Лаптопът в центъра бе свързан с виртуална стая за съвещания. От лявата страна се виждаше образът — в момента тъмен; на десния екран, пред който работеше Грег, бе написано нещо. По изражението му личеше, че онова, с което се занимава, го затруднява.

— Първи разпит — заговорих аз и оставих записващото си устройство до него.

— Благодаря.

— Как върви?

Той кимна към екрана.

— Опитвам се да включа Пийт. В гората е, но не мога да осъществя връзка. Това са те, скапаните компютри.

— Дайте да ви разкажа какво стана досега.

Грег продължи да се занимава с връзката, докато аз им предавах накратко как бе минал разговорът със Скот — нападението у тях, пътуването с вана, торбата, нахлупена на главата му, и пътят през гората. Грег се стараеше да слуша, но бе очевидно, че непосредствената му задача го затруднява, докато Мърсър не откъсна от мен очи. Не мигна нито веднъж. Стори ми се много притеснително. Не бях сигурен дали чува и разбира онова, което му казвам, или всяка моя дума се плъзга покрай него.

Замълчах и не знаех дали да продължа, или не. Едва тогава той мигна и ме попита:

— Ами гаджето?

— Каза, че била във вана, когато убиецът го отвлякъл. Ако е прав за времето, тя е била отвлечена от работа.

Мърсър кимна.

— От документите за наем на апартамента става ясно, че работи за застрахователно дружество „Сейфсайд“. Трябва да събудим някой от дружеството и да разберем как стоят нещата там.

— Добре.

— Днес може и да не е била на работа — предположи той. — Не забравяй, че цял ден вчера е била у Симпсън.

— Да, разбира се.

Бях забравил или поне го бях изхвърлил от главата си.

Мърсър ми подаде нещо. Снимка.

— От портфейла му е.

Разгледах я много внимателно.

— Пасва на описанието, което ни даде съседката на Симпсън.

Момичето на паспортната снимка беше с кестенява коса и леко изкривена на една страна дружелюбна усмивка. Сякаш изражението й казваше: „Мразя да ме снимат.“ Не беше красива, но определено имаше чар. Може би и твърд характер. Това беше просто снимка, но сякаш бе уловила същността й.