Стив Мосби - 50/50 убиец

— Няма нищо — повторих аз.

Само че завесата се бе спуснала. Той продължаваше да плаче тихо. Въздъхнах вътрешно, подразнен от себе си. Какво, по дяволите, ми ставаше? Може пък така да бе по-добре. Вероятно беше настъпил моментът и двамата да си починем.

Банкс не ме слушаше, но все пак му го казах, когато се изправих: изрекох същата лъжа, с която бях започнал разговора ни. Обзелото ме отчаяние притискаше убедеността, към която се стремях.

— Ще я открием — уверих го аз.

4 декември

5 часа и 5 минути до изгрева

02:15 часът

Ейлийн бе седнала в кабинета на Джон на втория етаж, на удобното кресло, където той прекарваше поне по един час вечер. Понеже съпругът й не можеше да се прибере, щеше да е жалко фотьойлът да остане неизползван. Обикновено мъжът й ставаше рано и тя се преместваше в неговата половина от леглото, за да се чувства по-близо до него, докато го няма. И сега бе същото, макар да изпитваше съвсем различни чувства.

В този кабинет съпругът й вършеше по-голямата част от работата си, докато беше вкъщи. Имаше две библиотеки, поставени една до друга на стената, и бюро срещу тях, на което стоеше компютърът му. Стената отзад бе украсена с поставени в рамки удостоверения, изрезки от вестници и снимки, които обхващаха цялата му кариера. Стаята се осветяваше от една-единствена лампа на стойка, която разпръскваше бледа, но приятна светлина.

Завесите не бяха дръпнати и тя се вгледа в отражението си, което приличаше на призрачна сянка. Бе стиснала телефонната слушалка.

Ейлийн чуваше как звъни и безсилието й се увеличаваше с всеки следващ звук.

Обади се , нареди му тя.

Домашният им номер бе програмиран на мобилния на Джон. Представи си го как поглежда екранчето, разбира, че е тя, и се пита дали да се обади, или не. Чувството на безсилие се смеси с гняв.

Обади ми се.

Отражението й посегна към чаша вино и отпи нова глътка.

— Здрасти — проехтя гласът му.

Слава богу. След като го чу, част от страха се стопи, ала гневът остана. Остави чашата на масата и тя издрънча.

— Не бързаш да се обадиш.

— Извинявай. Трябваше да изляза в коридора. На работа съм.

Джон по принцип не обичаше да говори по телефона и не знаеше как да реагира, когато отсрещната страна мълчеше. Затова тя млъкна, за да види какво ще направи. Усети колко неловко се чувства той, накрая промълви:

— Не трябва да се застояваш до толкова късно.

— Да, доста е късно.

На далечната стена имаше часовник — наближаваше два и двайсет след полунощ. На Ейлийн отдавна не й се бе случвало да поглежда към часовника в такъв час.

Когато беше млада, това ставаше по-често. Бе свикнала да стои колкото е възможно по до късно и да става рано, защото имаше прекалено много задачи. На смъртния си одър няма да се обърнеш назад и да съжалиш, че не си спал повече. И Джон бе същият. Той бе жизнен, деен и това бе едно от нещата, които навремето я бяха привлекли. Години наред във връзката им цареше хармония и това й помогна да го убеди, че двамата са равностойни партньори.

Странно, че се сещаше за това тъкмо сега — след като толкова много мразеше предаността му към работата, — ала то бе истина.

С течение на годините тази хармония се промени. Денят на Ейлийн стана по-кратък, докато денят на Джон се проточваше. Започна да си ляга след нея, а когато сутрин се будеше, неговата половина от леглото бе празна. Навремето нямаше голямо значение, но кризата на съпруга й я накара да премисли всички факти. Когато го изписаха от болницата, той започна да си ляга рано, а тя все мислеше за безбройните случаи, когато не бе до нея. Имаше чувството, че през изминалите години е топлела леглото му, чакала го е търпеливо, докато той я е пренебрегвал, за да преследва собствените си цели. Същите тези цели накрая бяха застрашили и двамата. Как само й се искаше миналото да е някъде далече зад тях.

— Късно е — повтори той. — Мислех, че си легнала.

— Затова ли не ми се обади? Не ти ли мина през ума, че искам да те чуя?

Че съм изпаднала в паника. Че не мога да си намеря място от страх.

— Не знам. Извинявай.

— Знаеш, че трябва да ми се обаждаш.

— Нямаше как.

Ейлийн стисна зъби, когато позна тона, с който съпругът й говореше. Представи си го. В момента гледаше на една страна, прокарваше пръсти през косата си, вече разсеян и замислен за нещо съвсем различно.

Очевидно имаше много други неща, които бяха по-важни от нея.

— Просто имаме много работа — обясни той. — Непрекъснато. Знаеш как е понякога.