Стив Мосби - 50/50 убиец

Само че аз не се чувствам добре! — й се прииска да изкрещи. Не става въпрос единствено за теб.

Насили се да замълчи. Истината бе, че можеше да побеснее и да се разкрещи и тогава имаше вероятност Джон да размисли и да се прибере. Само че по този начин нямаше да постигне нищо. Ако го принудеше да се завърне, нямаше да има никакъв смисъл.

Независимо от онова, което каза на Дебра, на Ейлийн й трябваха два часа, за да събере сили да му се обади. Вместо да грабне телефона веднага, тя се залъгваше, че той ще се върне всеки момент. Ако не, ще позвъни. Давам му десет минути, мислеше си тя; давам му време до един час, след това до един и половина. В действителност се страхуваше от разговора не само защото можеше да предпочете работата си пред нея. Вече бе ставало така и знаеше, че пак ще стане. Джон се държеше като всеки нормален мъж, който имаше нормална работа; отнасяше се към нея като към прекалено грижовна жена, която непрекъснато натякваше и се месеше.

Винаги се стигаше до това. Можеше ли да хвърли истината в лицето му, да я изрече направо? Да изтъкне пред съпруга си слабостта му, начина, по който я караше да се чувства, и да го притисне да признае истината? Загрижеността и гневът изтласкаха думите до устните й, ала любовта й към него ги възпря. Безсилието и объркването сякаш я разкъсваха отвътре.

— Ще се върна веднага щом успея…

— Точно така, Джон. Върни се веднага щом е възможно. И аз искам така. Междувременно ми звънни. Обаждай ми се на всеки два часа.

— Да ти се обаждам ли?

Още щом го каза, Ейлийн усети, че има нещо детинско в молбата й. Обаждай ми се. Докладвай. Я стига, поне това можеше да направи, нали. От него се искаше един нищожен компромис. Това щеше да бъде незначителен жест, след като отказваше всичко друго.

— На всеки два часа. Така ще знам, че си добре.

— Ще се постарая, но…

Преди той да успее да измисли още нещо, Ейлийн затвори.

В първия момент тишината в стаята й се стори оглушителна. Леко разтреперана, тя остана загледана в отражението си в прозореца и пропъди мислите. Може би не трябваше. В гърлото й заседна възел от чувства — съчетание от гняв и болка, от страх и любов, — а опитът я бе научил, че като ги скрие, няма да се справи с тях. Можеш да ги удавиш в алкохол, но рано или късно трябва да посегнеш и да разплетеш усуканите възелчета.

Тази вечер умът й не бе достатъчно пъргав, за да разнищи собствените й емоции. Ако все пак опиташе, сигурно щеше да се получи още по-зле. Нямаше смисъл да се тормози повече. Утре сутринта, на чиста глава… Ръката й трепереше, докато допиваше последните глътки вино.

Всичко ще бъде наред. Той ще се справи, ще се справиш и ти.

След това стана и заслиза към долния етаж.

Не бе много умно да продължи да пие, но щеше да се справи и с това. Само още една чаша — или колкото й се искаше, — после щеше да си легне и да вземе телефона до себе си. Господ да му е на помощ, ако не й се обадеше. Гледай само. Междувременно Ейлийн трябваше да се успокои. Нуждаеше се от някакво лекарство, за да уталожи мислите си.

Имаха богати запаси от червено вино. С течение на годините бяха събрали ненадмината колекция. За специални дни купуваха скъпи бутилки, а също и когато канеха гости, на всяка почивка избираха по някое типично за района вино. Когато Ейлийн отвори вратата към мазето, тя знаеше, че от четиридесетте или петдесетте бутилки долу ще си спомни поне за половината откъде са. Това я успокои донякъде. В известен смисъл виното бе като дневник на живота им заедно. Беше съвсем разбираемо, че тази вечер ще намери известна утеха сред бутилките.

4 декември

4 часа и 50 минути до изгрева

02:30 часът

Декомпресия.

Беше два и трийсет след полунощ и аз отново обикалях коридорите на болницата. По-точно казано, опитвах се да възстановя в обратен ред левите и десните завои, които бях запомнил, за да се кача на асансьора за партера, но така и не успявах. Единственото ми желание в този момент бе да се отпусна на някоя носилка и да заспя. Или това, или да ритам някоя носилка, докато не се разпаднеше.

Открих препълнен асансьор, който отиваше надолу, пъхнах се вътре и въздъхнах дълбоко, когато вратата се затвори.

Бях вбесен от себе си, но вече започвах да се успокоявам. Отлично разбирах какво му е на Скот. Работата ми бе да подготвя доклад и да навляза в чувствата му — да опозная мислите му. Това го бях сторил, дори по-добре, отколкото трябваше. В резултат се опарих.