Стив Мосби - 50/50 убиец

— Знам, че е трудно — продължих аз, — но искам да го отделиш като образ в мислите си. Не ми разказвай за нещата, които е направил, интересува ме онова, което можеш да ми кажеш за него самия. Представи си го, че е застанал на улицата. Как е облечен?

Отвращението по лицето на Скот се запази, но той малко се поотпусна. Обмисли внимателно въпроса.

— Не съм сигурен за дрехите му — отвърна той. — Беше с маратонки. Бели, износени. Дупките за връзки бяха в синьо, струва ми се. Тъмни. Иначе беше облечен в черно, доколкото си спомням. Все едно бе в гащеризон.

Банкс говореше тихо и лицето му се отпусна. Очакваше ни нощ на приливи и отливи. Всеки път, когато се намръщеше, трябваше да се отдръпвам.

Поговорихме за дрехите на нападателя и отново се върнахме на физическите му данни. След като Скот потвърди онова, което знаехме за убиеца — къса кестенява коса, доста висок, едър, — забелязах, че е достатъчно спокоен, за да го попитам за нещо по-точно.

— Помниш ли как стигнахте в гората? — попитах аз.

— Бяхме в един ван.

— И двамата с Джоуди ли?

Той кимна.

— Тя вече беше отзад, завързана. Почувствах се ужасно. Май спряхме някъде, веднъж или два пъти, не помня.

— Какво се случи след това?

— По едно време… той май слезе, но не съм много сигурен.

Намръщи се и отново ми се стори ядосан.

Отново си казах: давай .

— Добре. Значи ви отведе в гората.

— Когато слязохме и тримата, ми сложи чувал на главата. Нищо не можех да направя.

Кимнах. Всеки път, когато настъпвах, чувството му за вина изплуваше под една или друга форма. Непрекъснато се луташе между трябваше да или не можех да направя нищо .

Реших да пренавия часовника напред.

— Значи си бил с нещо на главата, докато сте вървели към гората, а после? Помниш ли какво стана?

Той поклати глава.

— Сещаш ли се колко време тича, преди да излезеш на пътя?

— Не. Тичах известно време.

— Няколко минути, около час?

— Не помня. Стори ми се по-скоро час.

Погледнах към монитора, където се отчиташе пулсът му. Сърдечният му ритъм се бе ускорил. Време бе да се отдръпна.

— Няма значение — успокоих го аз. — Помниш ли къде беше непознатият по това време? Преследваше ли те?

— Да ме е преследвал? — Скот се намръщи. — Не.

Забелязах, че продължава да обмисля въпроса. Очевидно това питане водеше след себе си други. Ако не е бил преследван, защо? Как е успял да се измъкне? След малко подсъзнанието му подсказа да престане и да не настоява.

— Много се извинявам. — Поклати глава. — Всичко от гората ми е като… отделни проблясъци. Тъмно и студено. Тичах през повечето време. Всичко ми е напълно размазано, докато не излязох на пътя.

— Добре.

— Помня, че си говорех сам. Това беше в гората, преди да изляза на пътя. Повтарях си непрекъснато, че всичко ще бъде наред.

— Напълно разбираемо — кимнах аз. — В подобни ситуации подсъзнанието е водещо. Така ти помага да преодолееш нещата.

В този момент се случи неочакваното. Нещо, или спомен, или откъс от сън, се появи в главата ми. Беше глас, по-ясен и натрапчив от мислите ми.

Плувай , нареди той. Плувай с всички сили.

Тръснах глава.

— Това е всичко, което си спомням — обади се отново Скот. — Както вие казахте, някой друг е поел волана в свои ръце и аз съм се озовал на задната седалка. Нито знаех къде съм, нито какво правя.

— Не се притеснявай. — Приведох се напред и отново тръснах глава. Гласът бе млъкнал, но имах чувството, че нещо пълзи в главата ми. — Ако не помниш, значи за момент няма да говорим по този въпрос.

Стегни се. Само че не беше никак лесно. Сърцето ми щеше да изскочи. Гласът бе довел и паниката със себе си. В този момент усетих, че не мога да мисля.

Двамата със Скот се гледахме. Той чакаше да му задам въпрос.

— Добре — продължих аз. — Така, да поговорим сега за Джоуди. Как би я описал? Какво представлява като човек?

Той понечи да отговори, след това затвори уста. В първия момент изражението му показа недоумение и осъзнах, че съм допуснал грешка. Избързах. Преди да успея да дам на заден, лицето му се сгърчи и той заплака.

За секунда останах неподвижен, докато си повтарях, че съм скапан идиот.

— Няма нищо — прошепнах аз.

Само че не беше така. Въпросът може и да не бе за най-мъчителната част от преживяното, но и нямаше нужда. Оставаше си фактът, че той бе изоставил Джоуди в гората. Може и да не помнеше как е станало, но щом се замислеше за нея, подсъзнанието му нашепваше, че е слабак и предател. Какво е представлявала? Чувствата му към момичето отвеждаха право към събитията от тази вечер. Сигурно умът му пристъпваше по нажежена жарава и ако аз мислех трезво и последователно, както трябваше, щях веднага да се сетя.