Стив Мосби - 50/50 убиец

Заради предстоящия разпит Скот Банкс бе преместен в отделна стая в източното крило на сградата. Помещението бе малко, с място колкото за единично легло и необходимите уреди за отчитане на жизнените показатели. Имаше стол, на който да седна аз, и още един. Освен това беше много тъмно. Щорите бяха спуснати. Приглушената светлина изглеждаше напълно подходяща, за да може бинтованата фигура на леглото да се скрие в сенките.

В момента Банкс спеше, бавното му постоянно дишане се прекъсваше от гъргорене и свистене. Единственият друг звук в стаята бе от апаратурата. Постоянното пиукане на пулса се отчиташе от потрепваща зелена линия на монитора над леглото. Пациентът бе вързан към някаква интравенозна система, която поддържаше температурата на тялото му и вкарваше морфин, който да притъпи болката при събуждането.

Дясната страна на главата му беше плътно бинтована; на лявата буза имаше залепен анкерпласт. Окото, което се виждаше, бе спокойно затворено. Белите одеяла бяха дръпнати до брадичката на спящия. Отново се чу вече познатото ми гъргорене, гърдите му се надигнаха и спаднаха леко.

Усетих, че синхронизирам собственото си дишане с неговото и така постепенно ме обзе спокойствие. След като Пийт тръгна, долу се усети напрежение и аз въздъхнах облекчено, когато Ли се върна. Доведе ме тук преди десетина минути; качихме се в препълнен и много шумен асансьор, а след това поехме по безкрайни коридори, по които бързаха хора от персонала. Имах чувството, че откъдето и да минем, другите си намираха работа на същото място. По-опитният лекар се провираше с лекота, докато аз се бавех и едва чувах инструкциите, които ми даваше.

— В момента спи. Само за това ви моля, да го оставите да се наспи. Тялото му има нужда от почивка.

И така нататък.

Кимах, макар да знаех, че той не ме вижда, и се питах какво да правя. Да сръчкам пациента с химикалка или нещо подобно може би?

Когато стигнахме до стаята, охраната вече бе пред вратата. Човекът беше висок, едър, облечен в светлокафява униформа. Ли ме представи, но аз показах значката си, за да съм сигурен, че е ясно кой съм. С изключение на болничния персонал и мен самия никой нямаше право да влиза при Скот Банкс.

Сега седях тихо с папката на колене и се опитвах да систематизирам някаква стратегия за разпита. Тишината и мракът успокояваха и ми бе трудно да мисля. Усетих как напрежението, натрупало се от сутринта, се оттича, как умората от безкрайно дългия ден започва да ме притиска. Трябваше да се стегна, за да не се отпусна.

Увереността идва с опита.

Какво знаех за случая? Най-близкият паралел беше с Даниел Роузнийл. Той също е бил измъчван, но физическата болка бе само част от преживяното. Роузнийл бе принуден да изостави жената, която е обичал. Макар решението му да е било предизвикано от обстоятелствата, той не можеше да приеме собствения си избор и се опитваше максимално да се отдалечи от него. По всяка вероятност същото щеше да бъде и при Скот.

Иска да помогне, но го е страх да си спомни.

Представих си вратичка в главата му. Умът му щеше да заключи травмата. Все пак той щеше да вижда вратичката, която да му напомня за онова, което се крие от другата страна. Там бе приятелката му, грозеше я опасност и затова част от него инстинктивно искаше да отвори и да й помогне. Друга част от Скот Банкс знаеше, че останалото, което е заключено, няма да бъде допуснато да излезе. Работата ми бе да го убедя, че тези две части принадлежат на едно цяло. Трябваше да успокоя страха у него и да го разсейвам, докато отключвам вратата и му помогна сам да я отвори.

За тази цел изобщо не трябваше да се съобразя с проведения долу разговор. Ако мислех логично, знаех, че Пийт е прав. Приятелката на Скот сигурно бе мъртва, а убиецът бе избягал. Докато бях в стаята обаче, щях да се придържам към две истини.

Налагаше се да поддържам версията, че Джоуди е жива и че ще я намерим. Това бяха основните две правила.

След това оставаше методът.

Когато говорим за похвати, всички разпити си приличат. Спомням си, че разпитвах един старец, за когото бяхме сигурни, че е отвлякъл дете от детска площадка. Още щом седнах срещу него, знаех, че той е извършителят. Разяждаше го отвращение към самия него. От една страна, му се искаше да признае и да понесе последствията, но в същото време не намираше сили, за да си признае. Затова ни пробутваше само лъжи и се опитваше да се измъкне. Никога не бил ходил на детската площадка, бил другаде, така и не бил виждал момиченцето. Не би помислил да нарани дете.