Стив Мосби - 50/50 убиец

Грег сви рамене.

— Избягал е.

— Дай малко по-живичко, Грег. Това е едната възможност. Марк?

— Убиецът го е пуснал — предложих аз.

— Именно — играта е към своя край и Скот Банкс е решил да изостави приятелката си. Това означава, че ни остава време до изгрева, за да не позволим онзи с маската да я убие.

Последва мълчание, докато обмисляхме казаното. Нещо не се връзваше. Пийт наруши мълчанието, без да вдигне поглед; гласът му прозвуча уморен и изнемощял.

— Джон, тя вече е мъртва.

— Не, не е.

— Убил я е. — Пийт разпери длани. — Каквото и да се е случило, той е достатъчно умен и хитър и сигурно е разчитал, че Скот Банкс ще излезе от гората. Едва ли ни чака да го обградим. Играта е свършила. Той е приключил по-рано. Убил е момичето и отдавна е изчезнал.

— Не — поклати уверено тава Мърсър. — Не е.

— Значи мислиш, че е още там, така ли? Сигурен си, че ни чака.

— Не бих казал. Той е планирал този удар две години, Пийт. Вече не го е грижа, че ще открием самоличността му. Освен това ни е оставил запис от убийството на Симпсън — изрично споменава утрото. Играта може и да се е променила, но не и времето. Следователно разполагаме с време до изгрева, нали така?

Пийт най-сетне погледна Мърсър. Погледна го открито, право в очите.

— С цялото си уважение, Джон, но ми се струва, че виждаш онова, което искаш да видиш.

Мърсър му обърна гръб и тръгна към завесата. Пийт остана да гледа празното място за момент, а след това затвори очи.

Знаех какво му се върти в главата. Убиецът бе внесъл толкова много промени в начина си на действие, че не можехме да сме сигурни дали ще убие момичето преди изгрева. Мърсър просто се надяваше. Точно затова екипът му се притесняваше толкова много, докато бяхме в стола. Как ли щеше му се отрази, ако не успееше да спаси тези хора? Ами ако не съумееше да разреши случая и да хване убиеца? Мърсър правеше заключения на базата на онова, което му се искаше да стане, или на онова, от което имаше нужда да се окаже истина.

Преди Пийт бе взел решение да подкрепя шефа си, с когото бяха и приятели. Сега вече забелязах, че сериозно се колебаеше. Грег си мълчеше. Очевидно Мърсър не беше готов да се вслуша в ничие мнение. Вместо това закрачи напред-назад, сякаш използваше момента, за да събере енергия.

— Господине, аз…

— Забелязах. — Мърсър спря да крачи и го погледна гневно. — Всичко е видно. Целият ден. Видно е.

Неочаквано полъхна хлад. Пийт ми се стори засегнат от избухването на Мърсър.

— Решението е мое — напомни ни той. — Аз отговарям за случая и знам какво правя. Все още не съм се пречупил. Ако това ти се върти в главата, какво ще правим, Пийт? Кажи! Преди два часа убиецът ни е бил в гората. Откъде другаде да започнем?

Пийт затвори очи.

— Добре, Джон — отвърна тихо той. — Да съберем екипи, които да претърсят навсякъде ли?

— Точно така, екипи, които да претърсят — отвърна Мърсър. Слава богу. — Проверете дали хеликоптерите могат да летят в това време. Събудете екипите на спасителите и поръчайте да вземат кучета. Закарайте ги в гората.

— Това е огро…

— Разбира се, че районът е огромен. Отправна точка ще бъде мястото, където е намерен Скот Банкс. Марк ще гледа да изкопчи нещо от него. Ако той си спомни нещо конкретно, ще стесним периметъра на търсене. — Мърсър се обърна към мен. — Нали си разпитвал жертви и преди?

Кимнах.

— На първото интервю събери каквито е възможно сведения. Нека потвърди онова, което е казал досега. Да даде информация за Джоуди. Каквото и да е за мястото в гората. Накарай го да си спомни още неща, но не бързай да се откажеш.

— Знам си работата.

Сигурно съм се сопнал, защото шефът ни се намръщи. Всички се опитваха да му се опълчат. Той прокара пръсти през косата си.

— Добре. Вие с Пийт вървете. Пийт, дръж ме в течение. Да се пазиш.

— Добре, Джон.

Излязохме от стаята и аз последвах Пийт към изхода. Той вървеше с бързи крачки, без да каже и дума, само от време на време поклащаше глава и аз почти подтичвах, за да го настигна. Когато стигнахме на рецепцията, се обърна и ме погледна.

— Какво смяташ да правиш? — попитах аз.

— Отивам в гората и ще организирам спасителни екипи. Какво друго ми остава? — Той въздъхна и за последен път поклати глава.

— Грижи се за него.

Кимнах, макар и малко несигурно. Той остана загледан в мен цяла секунда, след това тръгна. Стъклените врати се плъзнаха зад него, той се загърна в палтото си и излезе навън на снега.

4 декември