Стив Мосби - 50/50 убиец

Погледнах часовника си. Грег ме забеляза.

— Изтощен съм — призна той.

— И аз.

Минута по-късно той зави наляво, последва Пийт и Саймън и спря на паркинга пред спешното отделение. Приемната бе в далечния край на асфалтирания паркинг, а светлините вътре — толкова ярки, че очите ме заболяха. На места снегът бе недокоснат, на други — белязан от автомобилни гуми. Пийт и Саймън паркираха край гърбицата за линейки. Грег ги последва, спря и всички слязохме.

Двама санитари в зелени дрехи пушеха край входа. Кимнахме им, когато минахме покрай тях; те също ни кимнаха, очевидно стреснати, че петима полицаи пристигат по това време на нощта.

В чакалнята, разположени от лявата страна на плъзгащите се врати, бяха подредени редици оранжеви пластмасови столове с криви метални крака. Редовете бяха разделени на групи от автомати за закуски и евтини метални масички. Поне половината столове бяха заети. Двама тийнейджъри се поклащаха пред трети, който се бе свил на стола, притиснал с ръка окървавеното си чело. Възрастен мъж в дънки се бе облегнал на далечната стена, скръстил ръце на гърдите. Имаше лице силно поруменяло от годините, в които се бе наливал с алкохол. Няколко стола по-надолу една двойка утешаваше разплакано момиченце, което си държеше ръката отпусната, също като мъртво птиче, намерено в градината. В ъгъла се бе килнал пияница. Слаба жена седеше в инвалидна количка, кожата й имаше цвета на оцет. Две млади двойки чакаха наблизо, мъжете бяха поруменели от пиене.

Спомних си, че полицейското управление тази сутрин ми заприлича на чакалня на лекар. Сега, докато минавах през приемната в спешното, ми се стори, че прилича повече на полицейско управление. Докато приближавахме към рецепцията, забелязах, че всички ни оглеждат.

На електронен екран над нея се изписваха съобщения за чакащите. Няма да бъдете приети по реда на пристигане… Не се обслужват с предимство дошлите най-рано … Средно време за чакане — 2 часа. Зад рецепцията се чуваха характерните за всеки офис шумове: звъняха телефони, нечии пръсти барабаняха по клавиатура, бръмчаха компютри, стържеха принтери. Гишето отпред бе широко. Зад него се бе настанила млада сестра. Тя вдигна поглед и се усмихна. Мърсър се облегна на плота и дори не се опита да отвърне на усмивката.

— Детектив Джон Мърсър — представи се той. — Идваме при доктор Ли. Заради Скот Банкс.

— Един момент.

Тя грабна слушалката на телефона и набра номер. Пияните момчета зад нас, без да ни забелязват или за да ни покажат, че не ги интересуваме, започнаха да се бият на шега, припомняйки си разправията, която ги бе довела тук. Единият размахваше ъперкът във въздуха. Изглежда беше много горд от онова, което бе сторил на друг. Но на мен ми се стори отвратително.

— Тръгвате наляво — обясни жената и се наведе над плота, за да ни покаже коридора. — Единайсета чакалня.

— Благодаря.

Тръгнахме по коридора. Чакалня единайсет се оказа малка сбутана амбулаторна, в която едва се побрахме и петимата. Нямаше къде да се седне, с изключение на легло, вдигнато на нивото на кръста. Старите му одеяла бяха покрити с хартиен чаршаф, изтеглен от руло на стената. Отстрани бе поставена количка със задължителните превръзки, спринцовки, термометри. В ъгъла се виждаше висока лампа с гъвкава стойка. Нищо тук не ми вдъхваше увереност. Стаята приличаше на амбулатория, създадена набързо в някой бедстващ район.

На далечната стена се виждаше наполовина дръпната завеса, прикрила по-широко помещение, в което се суетяха хора. Чувах отделни реплики, стъпки, дрънчене на метал, шуртене на течаща вода.

Зачакахме. Мърсър на два пъти погледна часовника си.

— Къде е той?

— Сигурно спасява живота на пациент — подхвърли Грег.

Мърсър надникна зад завесата.

— Извинете — обади се той. — Доктор Ли? Тук ли е? Няма ли го?

Очевидно го нямаше. Шефът се дръпна и продължихме да чакаме още минута. И на мен ми се искаше лекарят да се появи час по-скоро — за да приключа с цялата работа, независимо какъв щеше да е резултатът. Поне щях да знам какво е положението и какво трябва да направя.

Най-сетне доктор Ли се показа иззад завесата и бързо я дръпна до края на релсата. Черната му коса бе много късо подстригана, изглеждаше нисък и набит, бялата му престилка се опъваше на гърба. Не приличаше на човек, който се оставя да му нареждат нито в болницата, нито извън нея. По изражението му личеше, че очаква труден разговор, ала е напълно подготвен да го проведе. Значи нямаше да е лесно. Очевидно, ако успея да разпитам пациента, нямаше да мине без предварителна разправия.