Стив Мосби - 50/50 убиец

Това беше всичко — нямаше нито приказки, нито заплахи. Абсолютно нищо.

Джоуди бе съвсем сама в непрогледния мрак.

Нямаше, какво да гледа и да запомня, гласът в главата й се обърка и не знаеше какъв съвет да й даде. Много скоро започна да я обзема паника — паника, която накара тъмнината да се завихри на малки къдри светлина, преди спокойствието отново да се върне.

Къде си?

Какво знаеш?

Въпросите бяха интересни и след малко тя се опита да намери отговорите.

Бе на четири, може би пет километра навътре в гората, с белезници на ръцете, натъпкана в някаква стара постройка. Склад, в който се прибират неща, докато не ти потрябват. Непознатият бе подготвил огън, преди да пристигнат, което означаваше, че ги държи с някаква цел.

Ами торбата! Носеше някакви неща в тази торба.

Придържай се към онова, в което си сигурна , обади се гласът.

Скоро след като затвори вратата, през процепите се появи жълто сияние: мъжът бе запалил огъня. Сигурно имаше бензин или течност за запалки, защото пламъците лумнаха бързо. Чу пропукването на сухите дърва. Почти веднага усети мириса на въглища.

Топлина обаче нямаше, помисли си тя. Дори да имаше, не й бе достатъчно.

Не обръщай внимание. С какво разполагаш?

Чантата й беше изчезнала, естествено, а с нея и мобилният й телефон. Нападателят не беше глупав. Какво друго?

Беше й много трудно да бръкне в джобовете си. Бе тясно, а и ръцете й бяха стегнати в белезници отпред. Въпреки това опита. Преви се и опипа панталоните. Ключовете от къщи, дребни монети. Можеше ли да използва нещо? Докато беше в университета, ходеше на курс по самоотбрана и сега й хрумнаха най-различни идеи. Можеше да хвърли шепа монети в лицето на непознатия. Ако стиснеше ключовете между пръстите си, можеше да ги използва като шипове. Беше безнадеждно. Все пак дори и най-незначителното предимство, което успееше да си осигури, щеше да е от полза. Не биваше да отхвърля нито една възможност. Идваше ред на палтото. Във външните джобове бяха натъпкани стари бележки, за които дори инструкторът й щеше да се съгласи, че са напълно безполезни. Напипа айпода във външния джоб. Добре че поне той беше тук. Някой експерт по електронни устройства сигурно щеше да успее да го разглоби и да изпрати сигнал за помощ, но не и Джоуди. Тя не знаеше за какво друго може да го използва, освен да слуша музика на него. Доколкото си спомняше от инструкциите, можеше да хваща радиочестоти, но досега не бе пробвала и не знаеше как става.

Може би вече съобщаваха за тях по новините.

Навън се бе стъмнило, което означаваше, че я няма от доста време. Какво ли е станало, след като не се бе върнала на работа днес следобед? Сигурно нищо. Не можеше дори да се надява, че ще изпратят хора от полицията да претърсват горите. Микаела сигурно е съобщила на шефа, че Джоуди не се е чувствала добре. Най-много да са опитали да се свържат с нея на мобилния, който не се знаеше къде е, и да са пробвали на домашния телефон, където никой не се е обадил. Може пък някой от съседите в блока да бе чул нападателя, когато е отвличал Скот.

Дори да бяха съобщили за изчезването им, полицията нямаше да има никаква представа къде да ги търси.

Бяха съвсем сами насред гората, в ръцете на непознатия.

Времето минаваше.

Джоуди се замисли за Кевин. Чувството за вина и отчаянието я разкъсваха, но въпреки това не можеше да спре да мисли за него. Как можа да причини подобно нещо на Скот? Не само на него, и на двамата. Колко пъти само го бе разочаровала, а сега вече може би нямаше да има шанс да му обясни.

Гласът я посъветва да не мисли за това.

В този момент Скот започна да крещи.

Джоуди седеше в полумрака, опитваше се да пропъди мислите, ала когато чу писъка, се върна в настоящето и сърцето й започна да бие лудо.

Викът му бе покъртителен, най-ужасяващият звук, който бе чувала. В този момент единственото й желание бе да се втурне към него, да му помогне, да накара непознатия да престане с онова, което му причиняваше.

Успокой се.

Писъците продължиха.

Искаше й се да се хвърли към каменната стена и да я блъска, докато тя поддаде, да рита вратата, докато стане на трески. Вместо това седеше, без да помръдва, разтреперана и ужасена. Накрая се разплака от безсилие и страх и се заудря с юмруци по бедрата.

Бе завързана някъде в гората край запален огън. Кошмарно създание, сякаш излязло от ада, измъчваше Скот, нараняваше го, за да си достави удоволствие. От хора бяха превърнати в играчки. Тя… те щяха да умрат тук. Преди това щяха да бъдат измъчвани, да бъдат подложени на невъобразими жестокости и едва след това да умрат.