Стив Мосби - 50/50 убиец

Понечих да кажа нещо във връзка със стихотворението, но Пийт ме сръчка и си замълчах.

Мърсър продължаваше да гледа стената, но изражението му се беше променило. Одеве част от вниманието му може и да бе насочено към нас, ала сега съвсем се бе отнесъл. Забелязах как погледът му се стрелка по нишките. Ту наляво, ту надясно. Изражението му се промени отново, но този път ми напомни на изгряващо слънце. Очевидно бе проумял нещо, защото лицето му просветна, когато разбра каквото му бе необходимо. Беше на ръба да…

— Господине?

Един от компютърните специалисти на Грег се провикна от другия край на стаята. Пийт видимо се напрегна и погледна гневно към човека. Мърсър застина на мястото си. След това мрачно поклати глава и отново стана сериозен.

Компютърният специалист подаваше лист; така и не разбра, че е прекъснал нещо важно.

— Господине, трябва да видите това.

Пийт приближи, дръпна листа, погледна и го подаде на Мърсър.

Бе разпечатка от регистрацията на автомобил. Първоначално бяхме взели единствено адресите на собствениците на шестте бели вана, но сега компютърните специалисти бяха свалили пълна разпечатка за Карл Фармър. Беше подновил книжката си през последните пет години, така че му бе издадена от новите, които имаха снимки. Компютърджиите я бяха увеличили на формат А4.

Най-сетне знаехме как изглежда.

Карл Фармър се взираше с празен поглед към едната страна на страницата. Лицето му бе изпито, кожата изглеждаше груба, сякаш е била наранявана многократно и всеки път се е възстановявала все по-трудно. Кестенявата му коса бе запечатана от обектива на рошави къдри. Изражението на лицето не издаваше нищо, като на мъртвец. Очите бяха също като ръце, притиснати в теб с едничката цел да те отблъснат.

Мърсър се вгледа в снимката със същото внимание, с което бе наблюдавал рисунката. Опитваше се да открие повече от онова, което се виждаше на пръв поглед. През целия ден го наблюдавах как проучва внимателно всяка подробност по случая, ала тук, в гнездото на убиеца, се бе прехвърлил на ново, различно ниво. Имах чувството, че в момента извлича информация на честота, неизвестна за останалите. Опитваше се да запази спокойствие, слушаше внимателно, но ми се стори, че полага огромно усилие, за да сдържи паниката си.

Дано открием двамата преди изгрева. Иначе един господ знае какво ще им стори.

— Да не изключваме възможността, че това най-вероятно не е той — предупреди Грег.

Мърсър не вдигна поглед.

— Мислиш ли?

— Може да е всеки. Досега беше прекалено внимателен във всичко.

— Все още е внимателен, Грег. Все още действа обмислено и последователно. Имал е две години, за да планира всичко. Може би промяната е в онова, за което внимава.

Грег се извърна.

— Това е типичната за някой ученик грешка. Той не би допуснал подобно нещо.

Мърсър продължаваше да гледа снимката, ала след секунда наклони глава.

— Може и да си прав. По един или друг начин, ще разберем. Поне вече не е невидим.

Той ми подаде листа.

— Да видим дали съседите на Фармър знаят кой е.

Обувките ми скърцаха по натрупалия сняг, докато отивах при екипа си. Полицаите стояха навън облечени в черни палта, с ръкавици, а лицата им — поруменели от студа. Рос ми подаде пластмасова чашка. От течността се вдигаше пара.

— Искате ли кафе, господине?

— Благодаря. — Духнах леко парата.

Те вече имаха копия от снимката на Фармър, извадена на принтера във вана. Казах им, че трябва да съберат информация за впечатленията от човека. Да разпитат най-подробно за външния му вид, за маниерите, кога е бил видян за последен път, дали някой е идвал при него и т.н.

— Живее тук почти цяла година — обясних аз. — През всичкото това време все някой трябва да го е забелязал или да си е разменил няколко приказки с него. Трябва да има човек, който го е виждал.

Погледнах къщите около задънената улица. Очертанията им не се виждаха ясно заради снега, който ставаше все по-силен.

— Все някой трябва да го познава — настоях аз.

Къщите и апартаментите бяха повече от шестнайсет и макар отначало да имах известни резерви, реших, че възможността някой да ни каже нещо за Карл Фармър е доста голяма. Само че докато обикаляхме къща след къща, получавахме все един и същи отговор. Освен че съседите не го бяха виждали или говорили с него, дори и не знаеха името му. Понякога паркирал вана си пред къщата, друг път не бил там; понякога дърпал завесите, друг път — не; палел лампи, после ги гасял. Очевидно се бе постарал да не се набива на очи.