Стив Мосби - 50/50 убиец

Въпреки това Мърсър бе прав, че контролът, който той упражняваше, бе същият като преди. Това потвърждаваше факта, че се е върнал тук по време, когато ловът е започнал. Бе малко вероятно, но напълно възможно да пристигнем и да го заварим тук.

Стори ми се необичайно, че той е толкова точен и педантичен за всичко, а е допуснал грешката да открием как изглежда. Според мен Мърсър беше прав в преценката си. Нашият убиец бе все още предпазлив, а промяната бе в онова, за което внимаваше. Планирал е този удар две години. Вероятно е изчислил всичко до най-малката подробност и затова се предполагаше, че за него вече не бе важно да прикрива самоличността си.

Защо беше станало така?

Меган ме наблюдаваше с любопитство и аз разбрах, че съм се отнесъл също като Мърсър по-рано. Овладях се и се опитах да й отговоря на въпроса:

— Не — уверих я аз. — Няма да се върне повече тук.

Друго не можех да кажа. А дори в това не бях сигурен.

Когато се върнах във вана, потрих ръце и ги притиснах към бузите си. Пръстите ми бяха премръзнали. Усещах единствено колко е студена кожата ми и как се опъва. Реших да оставя Рос сам да се справи с последните два разпита. Трябваше да включа казаното от Меган Кук във файла и да разкажа на Мърсър за снимката.

Свалих записващото устройство и го подадох на техника във вана. Докато той прехвърляше данните, аз погледнах към началото на улицата и забелязах, че зад кордона са се събрали журналисти. Имаше ванове на телевизионни компании, групи репортери и огромни камери, които операторите разнасяха на рамо. Миг по-късно видях Пийт да се връща оттам, пъхнал ръце в джобовете си.

Снегът продължаваше да вали и косата му ми се стори мокра. Лицето му обаче издаваше тревога, която нямаше нищо общо с времето. Снегът си беше сняг, Пийт се притесняваше за много по-важни неща. Предположих, че през последните няколко минути е лъгал репортерите, а това не е нито забавна, нито приятна задача. Те надушваха лъжите отдалече, а след това не спираха да натякват.

Насочи се към къщата на Фармър. Погледнах натам. Мърсър бе застанал на най-горното стъпало, облегнат на перилата, загледан към жълтия кордон в началото на улицата.

Отдалече, както бе застанал с гръб към мен, можех да си помисля какво ли не.

Едва ли се интересуваше от снега, казах си аз. Сигурно бе потънал в мисли и се взираше с празен поглед в нощта. А може просто да бе изморен и да се бе облегнал на перилата, за да се отпусне малко. Нямаше как да разбера. Възможно ли бе безразличието му към снега да е признание за сила, или обратно — за отчаяние?

Мърсър дори не погледна Пийт, когато той стигна до него. Детективът се облегна на перилата и също се взря напред, за да сподели гледката с шефа си. Двамата мълчаха — две черни фигури, застанали близо един до друг под обилния сняг.

Длъжни сме да го подкрепяме.

— Бихте ли довършили — помолих полицая зад мен.

След това със снимката в ръка се отправих към къщата.

3 декември

8 часа и 40 минути до изгрева

22:40 часът

Първото, което Джоуди стори, след като той я остави сама, бе да послуша съвета на гласа в главата си и да прецени точно положението. Местонахождението й и онова, което знаеше до момента, можеха да й помогнат да се измъкне.

Мястото, където се намираше, беше лесна работа, стига да не се налагаше да е точна. Мъжът с маска на дявол ги бе отвел дълбоко в гората и бяха спрели някъде, където той си е наумил още от самото начало. Имаше сечище, където похитителят им бе приготвил голям огън. Беше натрупал обемисти пънове, над които бе поставил ламарина, закрепена на четири камъка, за да не се намокрят дървата. В края на сечището се виждаха стари каменни постройки, повечето срутени почти до основи.

С изключение на две.

Мъжът нареди на Скот да чака край незапаления огън. Той се подчини — остана неподвижен, с наведена глава, без да помръдва. След едно-единствено подканяне с ножа Джоуди се отправи към едната каменна сграда. Следваше нарежданията му и се приведе леко, за да влезе.

Беше някакъв стар склад, толкова тесен, че едва се смести вътре. Отзад имаше късове гранит, натрупани един върху друг, покрити с мъх и паяжини. Стените бяха почти същите — набраздени от зелени вени, покрити със сива прашна коса.

Тя спря, но нападателят им я тласна напред. Веднага разбра какво се иска от нея.

Сядай. Тя седна.

За момент фигурата на мъжа се очерта на тесния вход, след това той затвори дървената врата и помещението потъна в пълен мрак. Джоуди усети как сърцето й се свива от безнадеждност. Секунда по-късно чу прищракване на метал и вратата бе заключена.