Стив Мосби - 50/50 убиец

Това означаваше, че първите ми впечатления, колкото и да ми бе неприятно да го призная, бяха точни. Хората, които живееха в съседните къщи, бяха млади, с добри професии, нуждаещи се от чисто, спретнато място, където да прекарат малкото часове извън офиса. След като си тръгнеха от работа, те бяха също като отделните чекмеджета от един голям скрин. 50/50 убиецът си бе избрал съвършеното място, където да свие гнездо.

Шестата къща, в която двамата с Рос се отбихме, се падаше точно срещу къщата на Фармър. На последното стъпало пред входа, който водеше към ярко осветена кухня, бе застанало момиче. Качихме се при нея, за да се представим, и оставихме огромни стъпки по мекия сняг.

Тя се бе загърнала в дебело черно палто и се облягаше на парапета. Прибрана на две плитчици, косата й закриваше чашата, когато се навеждаше да отпие глътка. Усмихна ни се, когато спряхме пред нея. Първата ми мисъл бе, че е прекалено млада, за да си позволи подобна къща. След това си казах, че май не съм се спрял на подходящата професия.

— Здрасти. — Показах й значката си. — Аз съм детектив Марк Нелсън. Това е полицай Рос. Съжалявам за притеснението и се надявам да не ви отнемем много време.

— Няма нищо.

— Бихте ли ни казали името си?

— Меган Кук.

— Приятно ми е, Меган. Както вече казах, няма да ви задържаме много. Опитваме се да разберем нещо повече за мъжа, който живее срещу вас.

Тя отпи нова глътка и аз усетих аромата. Не беше кафе, а горещ шоколад.

— Няма да мога да ви кажа почти нищо.

— Вече разговаряхме с много от съседите ви. Май никой не знае много.

— Няма и откъде да знае. Разговаряла съм с трима от съседите си, откакто живея тук. Хората тук не са общителни.

— И аз останах с такова впечатление. Значи не познавате господин Фармър.

— Така ли се казва? Не, съжалявам, никога не сме се запознавали.

— Никога ли не сте се сблъсквали с него?

— Видях го днес сутринта. — Тя смръщи нос. — Но това едва ли се брои.

— Напротив. — Усетих нервна тръпка и се постарах да продължа спокойно: — Къде го видяхте и по кое време?

Тя посочи към улицата с ръката, в която стискаше чашата.

— Ей там. Пристигна и паркира пред тях. Не съм сигурна по кое време. Трябва да е било към единайсет. Някъде там.

— Добре.

Не бе точен час, но поне добивах някаква представа. Пресметнах набързо. Фармър е звънял в ККЛ към осем и по всяка вероятност си е тръгнал от дома на Кевин Симпсън веднага след това. Три часа по-късно е спрял пред дома си или пред един от домовете си. Какво е правил междувременно?

— Видяхте ли го, когато пристигна? — попитах аз.

— Да, говорех по телефона и бях на прозореца.

Меган ни обясни, че прави уебстраници и работи на свободна практика, затова през повечето време си е вкъщи. Тя бе от малкото чекмеджета, които не напускаха скрина. Фактът, че е говорела по телефона, щеше да ни бъде от полза. Можехме да проверим разговора и да разберем в колко точно е била на прозореца.

— И до днес не бяхте го виждали, така ли? — уточних аз.

— Не. На няколко пъти само вана му. Тъкмо затова го забелязах днес сутринта. Ето значи как изглежда! Нали разбирате. Просто ми стана интересно, че виждам съседа си.

Подадох й снимката.

— Да — потвърди тя. — Той е.

Нервната тръпка стана по-силна. Не ми се искаше да призная, но споделях опасенията на Грег, че снимката не е на нашия човек. Само че сега вече бяхме сигурни. Освен ако Меган не лъжеше, това бе мъжът, когото търсехме. А според мен тя не лъжеше.

Взех снимката.

— Какво правеше, когато го видяхте?

— Паркира и остана в автомобила няколко секунди. След това влезе в къщата.

— Колко остана вътре?

— Малко. Аз говорих по телефона не повече от минута и го видях, когато излезе. Не се застоя. Появи се и отново потегли.

Значи вече е бил опразнил и почистил къщата. Защо тогава се бе върнал? Не бях сигурен, но можех поне да предположа. Върнал се е, за да ни остави дяволската маска.

— Какво е направил? — попита Меган.

— За съжаление, не мога да ви кажа.

— Питам, за да знам дали има нещо притеснително.

Не й отговорих. В този момент мислите ми се въртяха над онова, което бе направил убиецът, и онова, което ставаше тук.

Беше държал Кевин Симпсън като заложник една нощ, бе го измъчвал, а рано на сутринта го бе убил, оставяйки обичайния си подпис. Като изключим всичко това, престъпникът бе действал различно от преди. Правилата на играта се бяха променили. Беше се обадил по телефона, за да ни остави аудиозапис. В къщата отсреща ни бе оставил съобщение, което ние със сигурност щяхме да проучим. Освен това бе допуснал груба грешка, като ни позволи да се доберем до лицето му. Никой досега не го беше виждал.