Стив Мосби - 50/50 убиец

По-рано тази вечер, преди да тръгнем от отдела, заваля сняг. Покри земята с тънка пелена и скри следите от стъпки и гуми. Продължаваше да вали и едрите парцали изпълваха нощния въздух, докъдето стигаше погледът. Снежната пелена обгръщаше уличните лампи и образуваше около тях кехлибарен ореол.

В четирите вана проблясваха бели монитори, чиято светлина отчасти закриваха облечени в мушами полицаи, готови да изскочат навън. Забелязах екипа си и погледнах колко е часът. Девет и половина. Бях на работа от дванайсет часа. Изкушавах се да отида за още едно кафе, но и това щеше да стане, когато започнехме разпитите.

Разпитите…

Огледах улицата и въздъхнах. Това бе от хубавите квартали на града. Минавал бях с колата оттук и забелязах, че повечето къщи са огромни и скъпи. В тях живееха двойки на средна възраст или по-стари хора. За човека, който води разпитите, това бе лъч надежда, но домът на Карл Фармър бе разположен в една от новите части край канала. Макар да бяха в самото сърце на квартала, тези постройки бяха много различни.

Малки улички водеха настрани от главния път към алеите пред шест или седем къщи. Отвътре бяха еднакви: светлокафяви тухли, стълби от тъмнокафяво дърво и гаражни врати. Кухните, шкафовете и мебелите бяха едни и същи. Един план е бил използван, също като формичка за сладки, за да се създадат красиви жилища за онези, които нямат желание да мислят. Това означаваше, че са предназначени за млади хора, устремени към върховете на професията. Не личеше да има близост между съседите и първото ми впечатление бе, че никой не познава добре останалите. Инстинктът ми подсказваше, че разпитите ще бъдат истински кошмар.

Поех дълбоко глътка въздух и обърнах гръб на проблясващите светлини, след което влязох в кухнята.

Вътре заварих двама криминолози, които оглеждаха всичко от стена до стена. Доказателствата сочеха, че също като къщата, в която бе убит Андрю Дайсън, и тази е била просто гнездо за нашия убиец. Дори и да не беше така, мъжът, наречен Карл Фармър, бе наемател в къщата почти цяла година. Наистина бе необяснимо как не бе оставил никаква следа след себе си.

— Нещо? — попитах аз.

— Само очевидното.

Колегата кимна към плота в кухнята, който бях видял още с влизането. По-рано тази вечер полицаите, които издирваха собствениците на бели ванове, също го бяха видели.

Нямаше обичайната посуда, която човек очаква да намери в кухня — нито тостер, нито чайник, нито преса за сандвичи, нито трохи, нито петна, които да подскажат, че тук е приготвяна храна. Въпреки това не бе съвсем празно. Срещу вратата нарочно бе нагласен предмет, който чакаше колегите. Входната врата беше оставена открехната, така че всеки, който се качи по стълбите, да види уликата.

Бе подпряна на стената в края на плота. Черни гъсти вежди. Гарвановочерна заострена брадичка. Пластмасов пиърсинг пронизваше розовата кожа, която приличаше на изгоряла.

Наведох се над отворите за очи; мислите ми все още се въртяха около разговора в стола. Вече не можехме да отричаме нищо. По-важното бе, че не си представях какво му е било на Мърсър, когато бе влязъл и видял доказателството.

Пред нас бе дяволската маска, оставена от Карл Фармър.

Холът.

Във всяка обикновена къща това щеше да е холът.

Имаше само задължителните мебели, които са били оставени от собствениците на къщата: бяло кожено канапе, семпла дървена маса и стол; стара маса за кафе, изтласкана до стената. Останалите стаи в къщата бяха празни и неизползвани. Изглежда, Фармър бе пребивавал единствено в тази. Не бе ясно къде е спал, ако изобщо бе спал тук. Единствената му вещ, освен маската, беше лаптоп, оставен отворен на масата в ъгъла.

Стаята бе по-оживена в момента, отколкото през всичкото време, докато е бил наемател. Двама компютърни специалисти се бяха заели с лаптопа, докато Саймън разговаряше с двама от криминолозите. Мърсър бе застанал в средата на помещението, скръстил ръце, впил поглед в стената. Грег и Пийт бяха близо до него и обсъждаха мястото. От време на време Пийт поглеждаше Мърсър и тревогата му се засилваше. Тръгнах към тях.

— Колко струва да наемеш такава къща? — полюбопитствах аз.

— Бая пари. — Снегът бе намокрил косата на Пийт и той изглеждаше още по-рошав от обикновено. Стори ми се изморен, въпреки това прехвърляше факти и цифри, без да поглежда бележките си. — Седемстотин и петдесет на месец. Говорих с брокера от агенцията. Никак не ми се зарадва, че го притеснявам в този час.