Стив Мосби - 50/50 убиец

Поклатих глава.

— Каква е тази възможност?

— Възможност да отрече, че случаите са свързани — уточни Пийт. — Това разследване не е на Джон. Официално се води на Джеф Хънтър. А като знам какви са им отношенията, Уайт няма по никакъв начин да позволи на Джон да доближи случая. Просто няма да го допусне. А когато разбере… Разбираш, нали?

— Джон има основание да отрече — повтори Грег.

Отпуснах се назад на стола и скръстих ръце. Обмислях чутото досега.

От мига, в който прочетох за смъртта на Андрю Дайсън, очаквах нещо подобно. Първия път, в който Мърсър е попаднал на този случай, са убили негов колега и той е получил нервен срив. Напълно естествено беше екипът му да се притеснява. На тях им се налагаше да балансират предаността и приятелството към шефа с тревогите как ще му се отрази повторното отваряне на случая. Добре че ми обясниха какво става. Само че досега аз не се бях замислял за влиянието, което изборът им щеше да има върху професионалните отношения и върху отговорността ни към целия отдел. Сега, след като бях част от тях, трябваше много внимателно да заема позиция. Едно е да отричаш, друго е да се държиш недостойно.

Поне за момента, нямаше никакво съмнение на кого съм предан.

— Очевидно ще следвам вашия пример.

— Добре — въздъхна Пийт. — Работата ти е същата, както досега. Ние сме тук, за да го подкрепяме. По един или друг начин, това и ще направим. Надявам се да намерим двамата отвлечени, преди да съмне.

— Джоуди и Скот — подхвърлих аз.

— Да. Защото един господ знае какво ще му стане, ако не успеем.

Останахме смълчани няколко минути, след това Пийт премести подноса си и се изправи. Изглеждаше изморен.

— Така — разпореди се той. — Ставайте. Трудното мина. Да се захващаме с лекото.

Всички се изправихме и в същия момент чухме някакво пиукане. Пийт посегна към пейджъра на колана си и се намръщи за секунда.

— Един от вановете. — Той наклони леко глава, след това ме погледна. — Твоят екип е попаднал на нещо. Хиляда лири ли каза, Грег? Готов съм и чек да приема.

3 декември

10 часа и 50 минути до изгрева

20:30 часът

Сградата беше стара и той бе напъхан на много тясно място. Стените от двете страни бяха от огромни каменни късове, натрупани на неравномерни редове, сякаш строителят бе събирал камъните, които са му били подръка. Постройката сигурно бе изоставена преди години, завещана на поколения паяци и мравки. Сезон след сезон вятърът бе брулил сухите листа и те бяха гнили върху прахта по камъните. Паяжините по тавана бяха или тънки и сиви, или висяха като мръсни дрипи.

Скот нямаше представа за какво е било използвано мястото. Може да е било лятна кухня или склад.

На която и страна да се наведеше, раменете му опираха в стената и макар да имаше паяци, едри, кафяви и грозни, той продължи да се накланя. Освен това свеждаше глава настрани в опит да разсее напрежението и схващането, което стягаше мускулите на врата и гърба му.

Беше седнал върху нещо, но не можеше да види какво е. Ръцете му бяха стегнати с белезници, а лактите опираха в бедрата. Мъжът с маската на дявол бе вързал крайниците му с въже, за да не може да шава много.

Носът на Скот течеше; непрекъснато трябваше да подсмърча. Отчасти беше виновен студът, отчасти това, че плака. Не можа да се сдържи. До днес се мислеше за силен и способен, но сега вече всичко му се струваше различно. Не бе никакъв герой; не бе спокоен и разумен, каквито бяха хората във филмите.

Цялата тази работа бе просто нереална.

Отначало беше обхванат от гняв, който се стопи. Реши да се освободи и да се добере до Джоуди. Задърпа въжетата с всички сили, стисна зъби и се протегна, доколкото можа, но те бяха завързани стегнато. Яростта и омразата отстъпиха на безсилието.

Не можеше да се измъкне, бе напълно безсилен.

След това го обхванаха паника и страх; затова заплака. Остана отвратен от себе си, от собствения си страх. Беше оставен на милостта на човек с маска на дявол и в този момент сърцето му биеше силно. Скот отчаяно искаше да каже правилната дума, да направи необходимото, за да се измъкне.

Бе готов на всичко.

Стените пред него бяха поне два метра високи. Освен това вратата бе оставена отворена, така че виждаше гората отвън. Беше в някакво сечище.

Не виждаше мъжа, но той сигурно подклаждаше огън. По земята танцуваше трептяща оранжева светлина и Скот чу пропукването на разгорели се съчки. От огъня идваше съвсем малко топлина, но когато вятърът промени посоката си, димът се понесе към вратата.