Стив Мосби - 50/50 убиец

Писъците продължиха дълго, Джоуди седеше, поклащаше се леко и се опитваше да не слуша. На моменти настъпваше тишина. После мъжът говореше нещо на Скот, а той му отговаряше, сякаш обсъждаха конспирация — нещо много тайно. След това долавяше риданията на Скот. Най-мъчителни бяха писъците му: остри, пронизващи, те се носеха сред дърветата. Джоуди имаше чувството, че сърцето й всеки миг ще се пръсне. Гласът му звучеше като на животно.

Идваше й прекалено много. Тя изрита вратата, ала дървото се оказа здраво, макар да личеше, че е старо, и не успя да го счупи. Пъхна пръсти в процепа между вратата и каменната стена и я разтърси. Не постигна нищо. Забеляза малка дупчица в горния край, пъхна пръст и дръпна, но и този път вратата не помръдна.

Вместо това притисна око към дупката. Забеляза, че огънят гори и пламъците опират в ламарината. Валеше силно — въздухът бе пълен с леки снежинки, които бяха покрили земята.

Известно време цареше тишина.

Джоуди продължи да наблюдава. След малко мъжът с дяволската маска се приближи към огъня откъм другата страна на сечището. Носеше отвертка. Тя не смееше да диша.

Похитителят им клекна край един от камъните и започна да я нагрява над пламъците. Завърташе я ту от едната, ту от другата страна, без да обръща внимание на снега.

Нещо на върха пламна и няколко секунди горя.

Джоуди седна отново. Не можеше да понесе онова, което се случваше, не можеше и да попречи всеки звук да долита до слуха й. Нямаше как, освен ако по магически начин не успееше да се изключи.

Не се страхувай и не се свивай.

Гласът звучеше напрегнат и тих. След всичко, което бе станало, той бе загубил част от предишната си увереност. Все пак звучеше разумно.

Не се крий. Запомни какво става. Използвай го, когато настъпи моментът.

Затова Джоуди продължи да се вслушва в писъците и риданията на приятеля си. Стисна зъби и се опита, доколкото можеше, да използва чутото, за да събере решителност. Непознатият щеше да плати за всяка секунда страдание, което им бе причинил.

Каквото и да ставаше, тя нямаше да му позволи да стори същото и на нея.

Ти ще успееш да се измъкнеш. Ако имаш възможност, ще му причиниш болка заради онова, което той направи.

След известно време настъпи тишина. Чуваше се единствено пропукването на огъня. Чакаше напрегнато, ала следващ писък така и не долетя. Тихият разговор бе спрял. Не се чуваха и ридания. Пламъците продължаваха да трепкат, а дървата да пукат. Джоуди бе притаила дъх, броеше бавно първо до десет, а след това до двайсет. След това отново и отново. Не се случваше нищо.

Да не би Скот да бе мъртъв?

В този момент усети, че погледът й помътнява. Спомни си как се бе събудила до него днес сутринта и й се стори, че оттогава е изминало цяло хилядолетие. Не можеше да си представи, че него вече го няма. Ако не беше седнала, щеше да падне. Отпусна се, усети как отмалява и пред очите й закръжиха многоцветни звезди. Щеше да припадне — искаше да припадне, — а след това да се събуди и да разбере, че целият този ужас е приключил, или още по-добре да не се буди изобщо.

Внимавай!

Не! Вече не желаеше да проявява търпение към гласа. Досега бе правила абсолютно всичко, което й казваше, и май бе изчерпала всичката му помощ. Стисна ключовете в юмрук и се приготви да хвърли монетите. Опитваше се да запази спокойствие, ала Скот вече беше мъртъв. Повече нямаше да слуша гласа.

Джоуди бръкна с усилие в джоба на палтото си и извади тънките жички към слушалките. Очевидно нямаше да припадне, но поне беше намерила друг начин да накара гласа да млъкне. За известно време щеше да заглуши всичко наоколо.

Ръцете й трепереха от страх и студ.

Първо едното ухо, след това другото.

Натисна кръглия бутон, за да включи плейъра, а след това зачака да тръгне първата песен. Секундите минаваха.

Най-сетне се чу тихо пиукане.

Натисна отново копчето. Тихата музика се включи. Беше същата песен, която слушаше на незастроеното място. Започна оттам, откъдето бе прекъсната, и звукът постепенно се усили. Ставаше все по-силен, заглуши пукането на огъня, изпълни главата й, удави всички мисли.

Затвори очи и се освободи от мислите.

След няколко минути, когато усети полъх, разбра, че вратата се е отворила, но стисна очи. Не се и опита да чуе какво казва той, не желаеше да мисли за абсолютно нищо.