Стив Мосби - 50/50 убиец

Само че истината съществуваше с последователна хронология в спомените му, затова аз го поведох бавно, стъпка по стъпка. Къде бяхте в дванайсет часа? След това къде отидохте? Опишете ми деня си така, както си го спомняте. Старецът го описа, като от време на време се натъкваше на някоя от лъжите си и трябваше да прибегне до нова. След това започна да твърди, че не си спомнял ясно, затова аз отстъпих крачка назад и заговорихме за друго. После отново увеличих натиска. Нямаше мърдане и той го знаеше, затова истината излизаше на части. Да, бил на детската площадка, но не бил направил нищо — не бил виждал момиченцето. Десет минути по-късно се оказа, че може би я е виждал. След това призна, че е тръгнала да се поразходи с него, но нищо не се случило — оставил я при дърветата и сигурно някой друг я е наранил след това. И така нататък. Стъпка по стъпка, той се предаде. Знаеше, че сме го притиснали в ъгъла, но му бе трудно да признае направо „Аз го сторих“. Накрая на разпита ми се стори доволен, че всичко е излязло наяве.

Сега ситуацията бе различна, ала и тук можеше да приложа същия принцип. Преживяното от Скот представляваше дълбоко нанесена рана. Налагаше се да упражня натиск, отначало опипом и много предпазливо, за да разбера къде бе най-силната болка. После бавно да му помогна да свикне с напрежението. Щяхме да работим бавно и да стигнем до истината с много търпение.

Поне с толкова търпение, колкото ни позволяваше времето.

Преместих поглед от спокойно повдигащите се гърди към лицето му — към онази част, която се виждаше. Минаваше един след полунощ, оставаха по-малко от шест часа до изгрева. Независимо от обещанието, което дадох на доктор Ли, ако Скот Банкс не се събудеше скоро, щеше да се наложи да го побутна с химикалката.

Междувременно нагласих папката, облегнах се на стола и затворих очи.

— Господин полицай?

Гласът ме изтръгна от съня. Папката падна на пода и аз отворих очи тъкмо когато листовете се пръснаха като отворено ветрило. По дяволите. Наведох се и ги събрах. В същото време вдигнах поглед към леглото. Скот ме наблюдаваше. Умът ми нашепваше, че ако искам да съхраня самоуважението си, трябва да се престоря, че не съм заспивал. Все пак реших, че няма никакъв смисъл да се преструвам.

И на какъв професионалист ще се правиш сега?

— Много съжалявам — заговорих тихо аз, все едно той продължаваше да спи. — Денят беше дълъг.

— Няма нищо.

Той също говореше тихо. Може би стаята ни действаше по този начин или обстановката в болницата ни предразполагаше да шепнем.

— Стори ми се, че сънувате кошмар — продължи той.

— Така ли? Съжалявам.

Кошмарът вече избледняваше, но бях сигурен, че е свързан с Лиз. Не успях да си спомня какво точно съм сънувал. Дали не е било същото като сутринта? Единственото, което остана, бе споменът за шума на морето, как вълните се разбиват. Помнех познатото чувство на отчаяние, бе нещо като ненаситен глад, загнездил се в сърцето ми.

— И аз имам кошмари — призна Скот. — Не ги помня. Всичко ми се струва толкова объркано.

— Нормално е. Знаеш ли къде сме?

Той кимна бавно.

— За да ме пазите ли сте тук?

— Като по филмите ли? — Не успях да сдържа усмивката си — много добра работа щях да свърша като охрана, — но все пак на Скот щеше да му се отрази благотворно, ако знаеше, че някой го пази. — Нещо такова. Казвам се Марк Нелсън. Детектив съм. Тук съм, за да ти правя компания, да поговорим и да видим дали можем да хвърлим малко светлина върху случилото се тази вечер.

Той се замисли за момент, след това се опита да се надигне. Масичката на колелца до него също се помести, а системата леко се разклати. Обзе ме паника.

— Внимавай да не събориш нещо.

— Всичко е наред.

В гласа му прозвуча настойчивост, сякаш страдаше и не можеше да приеме мъката, но бе решен да продължи. Завивката се хлъзна настрани и разкри стегнато атлетично тяло. По кожата му се виждаха черни и алени петна. Не посмях да изкажа мислите си. Подобни синини не се появяват толкова бързо, освен ако не ти е нанесен много силен удар. Видях и превръзките, които покриваха множеството разрези. Системата на ръката му водеше към количката.

— Лекарят ти ще ни убие и двамата, ако види какво правиш — предупредих го аз. — Сериозен човек е той.

— Не искаше да говоря с вас.

— Знам.

— Само че трябва да поговорим.

Кимнах и веднага забелязах какви думи подбира. Каза „трябва“ и „не искаше“.

— Налага се да запиша разговора ни. — Посочих оборудването, което бях донесъл. — Може ли?