Стив Мосби - 50/50 убиец

— Много добре си спомням как е.

Тя едва се владееше. Чувството се бе появило напоследък, ала вече й беше познато. Докато Джон се възстановяваше, усещането избуяваше с такава сила, че тя се вбесяваше, сякаш той имаше извънбрачна връзка. В известен смисъл бе точно така — само че любовница му бе работата, не друга жена. Ейлийн бе успяла да прикрие гнева си, защото той беше неин съпруг и бе част от живота й. Каквито и грешки да бяха допуснали, двамата щяха да се справят заедно. Единствената й молба бе мъжът й да не ги повтаря или поне да не позволява да попадне в положение, когато е принуден да ги извърши отново. Да, много добре помнеше как е. По всичко личеше, че съпругът й си затваряше очите за риска, който поемаше.

Отпи нова глътка вино.

— Ти добре ли си? — попита той. — Имам чувството, че си пила.

— Пила съм. И продължавам да пия.

Той помълча.

— Два и половина след полунощ е.

— Следователно трябва да съм си легнала ли?

— Не, исках да кажа, че е прекалено късно, за да пиеш.

— Може и така да е.

Сестрата на Ейлийн каза абсолютно същото, когато се чуха малко по-рано, преди полунощ. Не би трябвало да дави мъката си в този късен час. Защо пък не? — бе отвърнала Ейлийн. Беше й писнало от отговорности и от задължения. Джон трябваше да бъде до нея — ето това бе едно от неговите задължения, — но него го нямаше. Защо винаги се падаше на нея да поема отговорността? Трябваше да стори нещо, за да се успокои.

Будна в два и половина , усети се тя. Изпила съм почти цяла бутилка вино. Все едно че отново бе млада. Липсваше само Джон, който да сподели преживяването с нея.

— Ще си лягаш ли скоро? — попита той.

— Не знам. Ти кога ще се прибереш?

— Имаме много работа, не мога да ти кажа със сигурност. Това е от случаите, в които, ако не се задействаме достатъчно бързо, ще изпуснем нишката и…

Думите му я подразниха още повече.

— Къде си?

— Къде ли? В болницата. Разпитваме един. Бил е ранен и го лекуват.

— Много добре знам какво се прави в болниците. Сигурно сте в „Рътландс“.

— Точно така, в „Рътландс“ сме.

Ейлийн кимна. След като Джон получи криза на погребението на Андрю Дайсън, тя го отведе в „Рътландс“. Болницата бе свързана с неприятни спомени; прекара цялата първа нощ, след това ходеше да го вижда всеки един от четирите дни преди да го изпишат. Свързваше дългите коридори на психиатричното отделение с чувството, че светът й се е прекършил и няма никога повече да бъде същият като преди.

За момент се запита какво ли е изпитал Джон, когато се е върнал там, и усети как загрижеността й към него се превръща в гняв. Потисна го бързо. Той сам бе преценил, че може да се върне. Фактът обаче я притесняваше. Мъжът й в никакъв случай не биваше да й причинява подобно нещо. Това беше основното. Сестрата на Ейлийн каза, че заради себе си трябва да е по-строга и неотстъпчива с него, и това бе самата истина. Време беше везните на отношенията им да се изравнят отново след всичко, което бе изтърпяла заради него. Джон би трябвало сам да разбере, че е така. Искаш ли да дойда да те взема? — бе попитала сестра й загрижено и Ейлийн се усмихна. Знаеше, че ако я помоли, Дебра ще пристигне за нула време, независимо дали това би объркало плановете й. Не, благодаря , бе отвърнала тя. Ще се справя сама. Всичко е наред.

Ейлийн заговори твърдо:

— Искам да се прибереш вкъщи. При мен.

Последва момент тишина.

— Точно сега не мога.

— Само че аз го искам.

Каза го прекалено бързо и сопнато , порица се тя. Показа раздразнителност. Опита се да се овладее, след това повтори:

— Чух те какво ми каза, Джон, но аз искам да се прибереш. Моля те, върни се.

— Не мога. Много ми се иска, но това е работата ми.

Тя едва сдържа смеха си.

— Типично по мъжки, трябва да действам.

— Какво?

— Нищо.

Тя отпи вино, след това й хрумна някаква мисъл и отново остави чашата.

— Кажи ми, че не става въпрос за Андрю. — Отражението й неочаквано се приведе напред. — Господи, Джон. Кажи ми, че не преследваш отново онзи тип.

— Не — отвърна той. — Няма нищо общо с него.

Да не би под въздействието на виното да се превръщаше в параноичка? Каквато и да беше причината, тя не му вярваше.

— Закълни се — настоя тя.

— Кълна се. Случаят е на влизане с взлом. Много е неприятно, но няма нищо общо с Андрю.

— След като е толкова „неприятно“, защо не го оставиш на някой друг и не се прибереш?

— Денят наистина се проточи, но аз се чувствам добре.