Стив Мосби - 50/50 убиец

Представих си как Скот чака пред кабинката, докато я снимат, приказва си с нея иззад пердето, докато светкавицата е проблеснала. Може би дори е шепнел нещо, на което тя се е усмихнала. После е изрязал снимка, за да си я сложи в портфейла. Показвал я е на хората — Това е Джоуди, нали е страхотна?

Ако надникнете в моя портфейл, ще откриете подобна фотография на Лиз.

— Сканирахме я и я качихме в компютъра — обясни Мърсър. — Това е Джоуди Макнийс. Това е момичето, чийто живот трябва да спасим през оставащите пет часа.

Това беше намек. Двамата с Грег не казахме нищо.

Аз обаче се разсеях. Мислех си за Кевин Симпсън. Макар да знаех как стоят нещата, не ми се искаше да вярвам, че Джоуди е имала връзка с друг. По време на разпита разбрах колко много я е обичал Скот. Пазеше нейна снимка в портфейла си, за да му напомня за живота им заедно, а Джоуди изглеждаше толкова щастлива, че не можех да допусна да не му е била вярна. Но пък всеки си придава щастлив вид, когато обективът се насочи срещу него, винаги е така. Спомних си за снимката на семейство Роузнийл, правена в деня на сватбата им, снимка, от която се излъчваше щастие. Не можех да съдя за тези хора единствено по фотографиите. Зад усмивките и смешните вицове, които човек разказва, винаги се крие по някой гаф или страх. Хората си имат тайни и ти позволяват да видиш единствено онова, което искат.

— Ще накарам някой да занесе копие и на Ивон Грегъри, съседката на Кевин Симпсън — предложих аз. — Да видим дали ще потвърди, че е тя.

— Добре. — Мърсър разтърка бузи и те поруменяха леко — сякаш току-що се бе събудил от кратък сън, — сетне стана и започна да крачи. — Добре. Нещо друго от разпита? Банкс може ли да ни каже повече за мястото, на което е държан?

— В момента не може да каже кой знае колко. Много е объркан. Уморен е, разстроен. Не помни много от случилото се. Изпитва болка, когато се опитва да си припомни.

Мърсър прокара ръка през косата си.

— Заради мъченията ли?

— Отчасти. Има още неща, които са блокирани, но причината не е болката, която му е причинена. Накрая, когато говореше за Джоуди, съвсем рухна. Затова реших да спра за кратка почивка.

— Не помни ли как е успял да избяга от гората?

— Не, не помни. Тези спомени са най-болезнените. Ако си възстанови как е тичал през гората, значи се доближава до случилото се преди това.

— Точно което ни трябва, нали? — Мърсър ми се стори учуден. — Знам, че не е приятно, но ако успее да се сети за нещо характерно от гората, много ще ни помогне да открием приятелката му.

Поклатих глава. Шефът имаше право, ала Скот беше жертва. Спомних си как се разплака, как се затвори и отново блокира. Ако го притиснех, за да постигна някакъв резултат, нямаше да доведе до нищо добро. А още по-вероятно бе, че нямаше да науча абсолютно нищо.

— При него трябва много внимателен подход — обясних аз. — Ако бързаме, можем да го изгубим завинаги.

— Да, но ако се забавим прекалено, ще изгубим нея.

Може би вече сме я изгубили.

— Ще направя каквото мога.

Мърсър кимна, сякаш се бях съгласил с него.

— Знам, че е неприятно — отвърна той. — Сигурно това е последното, което му трябва. Но е необходимо да се направи. Трябва да го попиташ и за Кевин Симпсън. Разбери дали знае кой е или каква е била връзката му с Джоуди.

Кимнах бавно. Като знаех колко е напрегнат в момента Скот, ако заподозреше, че Джоуди му е изневерявала, не бе ясно как ще реагира. Само че не можех да споря повече, защото щеше да излезе, че не вярвам в твърдението на Мърсър, че Джоуди е жива. За него най-важното в момента беше да я спасим.

Грег използва мълчанието ни и тихо се прокашля. Погледнах към него и забелязах, че третият лаптоп работи.

— Вече сме в гората — заяви той.

Един от начините, по които се подготвях за новата работа, бе да прочета колкото е възможно повече за града. Купих си тетрадка, пътеводител, няколко брошури с полезна информация за района, разучих картите подробно и можех да си представя разположението на всичко дори със затворени очи. Горите се простираха в продължение на шестнайсет километра в северна посока. Ако човек влезеше в тях от околовръстното шосе, следваха приблизително десет километра хълмове и дървета, докато стигнеш планината.

Шейсет и четири квадратни километра стари земи бяха оградени като природен резерват, макар там да нямаше нищо интересно. Горите бяха гъсти, дори непроходими на места. Две пътеки минаваха по края, близо до града, но нито едната, нито другата не бе по-дълга от километър и половина.