Стив Мосби - 50/50 убиец

— Благодаря.

Тя забеляза начина, по който детективът подбра думите — хем й изказваше съболезнования за загубата, хем за всичко станало. Което ви се е случило.

Паниката стана по-силна.

Дали той знаеше?

— Как е Джон? — попита тя.

Марк погледна настрани към алеята, замислен над думите й. На този въпрос нямаше лесен отговор. Джоуди знаеше, че са се случили много неща, за които нямаше представа. Не бе виждала Мърсър след онази нощ, но полицаят, който прие показанията й, намекна, че си е навлякъл неприятности. Тук ставаше нещо, но тя нямаше представа точно какво.

— Добре е — отвърна най-сетне Марк. — В момента не е на работа, а пък ни чакат разследвания. Можеше да бъде много по-зле.

— Ако го вадите, предайте му благодарности.

— Разбира се.

И двамата замълчаха за кратко, а Джоуди усети, че никак не й се иска да се отдръпне. Просто й се щеше да остане още малко. Мълчанието я накара да заговори.

— Ами онзи?

Марк все още гледаше към страничната алея.

— Почина.

Това вече й го бяха казали по време на разпита и тя осъзна, че детективът е наясно. Сякаш й бяха изтръгвали истината без нейно съгласие. Сърцето й блъскаше като подивяло, но Джоуди не намираше сили да се отдалечи.

Марк заяви:

— Все още не знаем кой е бил, но и няма съществено значение. Известно ни е само какво е причинявал на хората и какъв избор ги е карал да правят.

Тя се разтрепери отново, но се постара да говори спокойно.

— Така е.

Марк я погледна.

— Невъзможен избор — уточни той.

За момент паниката заплашваше да я задуши. Той знаеше. Джоуди се взря в него и той отвърна на погледа й. Стоеше застинала. По лицето му бе изписано съчувствие, което нямаше нищо общо с онова, което й поднасяха другите хора. Бе искрено и пълно с разбиране. Джоуди усети облекчение. Искаше й се да потъне в този негов поглед — да се отпусне и да си почине за малко. Вместо това усети как лицето й се сгърчи и тя заплака.

— Всичко е наред — рече той.

Нямаше намерение да лъже по време на разпита; проблемът бе в онова, което премълча, а това беше напълно естествено.

Когато каза на полицая, че мъжът я е заключил в склада, това бе истина. Попита я какво се е случило след това и тя отговори, че е чула писъците на Скот — също вярно. Никой не й зададе въпрос какво бе станало междувременно.

Докато бе заключена в склада, гласът й бе казал да не мисли за определени неща и да ги изхвърли от главата си. Джоуди бе постъпила точно така. През онази нощ единственото, което имаше значение, бе да се измъкне жива. Някои неща — чувството за вина и срамът, който изпитваше — нямаше да й помогнат. Съветите на гласа бяха практични, вдъхваха й кураж. Не мисли за това. Трябваше да се измъкне от ситуацията и да направи всичко, за да е сигурна, че и двамата ще бъдат добре. Накрая стана така, че само тя бе добре.

Затова Джоуди отблъсна всички емоции и чувства, които щяха да й попречат. Умишлено се постара да не мисли за случилото се, когато мъжът с дяволската маска се върна в склада. Не искаше да си спомни и за избора, който й се наложи да направи. Нито пък колко бързо гласът беше взел решението от нейно име.

Скот. Гласът й бе казал да не забравя каква болка изпитва той и да я използва, когато настъпи моментът. Тя бе постъпила точно така. Сега писъците му изпълваха мислите й. Гласът й бе заповядал и да забрави за избора, който е направила, за да спаси собствения си живот. В момента обаче Джоуди почти не можеше да мисли за нещо друго.

Много съжалявам.

Марк постави ръка на рамото й, докато тя плачеше.

— Всичко е наред — повтаряше тихо той. — Според мен това не влиза в работата на никого. Хората, свързани със случилото се, трябва да живеят с последствията. Никой няма право да ги съди.

Джоуди не откъсваше очи от земята. Все пак кимна. След малко Марк стисна леко рамото й, сетне отдръпна ръка.

— Заповядайте.

Той й подаваше нещо. Вдигайки поглед, Джоуди очакваше да види плика, който детективът държеше. Вместо това той й подаваше визитка. Взе я. На нея бяха написани името и телефонният му номер. Намекът бе ясен.

— Благодаря — кимна тя.

— Ако ви се иска да поговорите — продължи Марк, — знаете къде да ме намерите.

— Благодаря ви.

— Всичко е наред. — Той отстъпи, готов да си тръгне. — Пази се, Джоуди.

Тя забеляза, че бе стиснал здраво плика до стомаха си. Сякаш го пазеше.

— Какво е това? — попита Джоуди.

Марк се усмихна мило.

— Нещо, което остава за друг път.