Стив Мосби - 50/50 убиец

Само че Джоуди не можеше да се разреве и тъкмо в това бе проблемът. Беше завладяна от болка, скръб и чувство на вина, които едва издържаше. Независимо от това се бе стегнала. Всяка секунда нещо в нея се разгаряше и отказваше да угасне, сякаш душата й беше заспала прекалено близо до огън. Ако някой я докоснеше, ако се замислеше достатъчно задълбочено за случилото се, разпалилото се нещо щеше да се събуди и да запищи…

Защото никой тук не знае истината.

Но ако това нещо я наранеше — ако се окажеше трудно, — това бе добре. Заслужаваше го и не можеше да се дърпа и крие. Предполагаше се, че погребенията са важни събития, пречистващ етап от времето, когато човек се отдава на скръбта си. Това бе моментът, когато можеш да излееш всичко и останалите ще те подкрепят; всички се опитват да отклонят очи от трагедията и да приветстват живота. Би трябвало да е време за сбогуване, време, в което да признаем обичта си. Колкото и да й се искаше да се скрие, да изчезне, неин дълг бе да застане в центъра на събитията. Дължеше го не само на Скот, но и на всички, дошли да го почетат. В много отношения Джоуди представляваше сърцето на трагедията и имаше роля, която бе длъжна да изпълни. Хората се нуждаеха от нея. Не бяха виновни, че в действителност тя нямаше право да е в центъра на болката, защото сама я бе предизвикала.

Не бива да мислиш по този начин. Глупаво е.

Не беше никак глупаво. Имаше основание за вината, която изпитваше, но не можеше да сподели и дума. Освен това нямаше право да се отпуска и да приема съчувствието и жалостта на хората.

Джоуди си пое дълбоко дъх и се насочи към група хора, застанали пред църквата. Трябваше да обикаля сред гостите; да им покаже, че е добре, и да провери те как са. Стискаше ръцете им, прегръщаше общите им приятели, роднините и колегите на Скот. Много ви благодаря, че дойдохте. Чуваше едни и същи думи от различни хора. Много съжаляваме за загубата ти , казваха те. Кажи, ако можем да помогнем с нещо. Бе почти непоносимо, но тя се насилваше да кима и да изпълнява ролята, която всички очакваха. Усмихваше се мило, когато някои разказваха спомени. Хората й говореха колко красиви са били думите й и колко много е обичала Скот. Тя едва се удържаше да не се врътне и избяга. Нито един от тях нямаше представа как го бе предала, нито пък колко фалшиви й се струваха собствените й думи. Като че ли нямаше нищо искрено. Да знаете колко ми липсва. Как ми се искаше да е тук, до мен, за да мога да му обясня. А хората не разбираха какво се крие зад тези думи.

Напрежението се трупаше след всеки човек, с когото разговаряше. Джоуди усещаше, че й става все по-трудно да се бори. Не биваше да плаче. Не трябваше да показва колко е смазана. Мисълта, че всички около нея ще решат, че е проява на скръб, щеше да влоши нещата още повече. А и тя нямаше да го понесе. Искаше да избяга час по-скоро, преди да се удави в тъгата и срама си.

Съжалявам , помисли си тя.

Малко настрани от останалите бе застанал мъж. Облегнат на едно дърво, той я наблюдаваше търпеливо. Джоуди го погледна, след това премести очи, притеснена от начина, по който я гледаше. Все едно бе разбудил тайната й. Кой ли беше? Стори й се познат, затова го погледна отново. Беше приблизително на нейната възраст, висок, облечен в черен костюм, стиснал плик в едната ръка. След секунда се сети — беше го виждала онази нощ в полицейското управление.

Детектив. Сърцето й се сви.

Очите им се срещнаха, той й се усмихна, стори й се приятелски настроен. Беше Марк някой си. Сега вече се сети. Той бе разпитвал мъжа в болницата и бе същият, с когото Джон говореше по телефона. Това бе по времето, когато си мислеше, че Скот е все още жив. Еуфорията й в онзи момент бе в контраст с отчаянието, което я притисна след това. А сега започваше да изпада в паника.

Налага се да поговориш с него.

Добре. Джоуди се стегна и се опита да се държи спокойно, след това се приближи към детектива. Вятърът залепи кичур коса на челото й, тя вдигна ръка и го пъхна зад ухото.

— Здравейте — започна тя и примижа към светлината. — Благодаря ви, че дойдохте.

— Исках да дойда — отвърна Марк. — Не знам дали е редно… просто желаех да го направя. Държите ли се?

— Ами. Нали знаете…

Тя се поколеба; въпросът му бе директен, прекалено личен за човек, с когото не бяха близки. Същевременно питането бе съвсем прямо. Усмихна се и кимна.

— Не съвсем.

— Разбирам — кимна той. — Свалиха ни от случая, но аз прочетох разпечатката от разпита ви. Държа да ви кажа, че съжалявам за онова, което ви се е случило.