Стив Мосби - 50/50 убиец

— Колин…

Ала в този момент, за частица от секундата ми се стори, че виждам нещо друго. Бе най-обикновен проблясък, но той се задържа в мислите ми. Ревът на вълните бучеше в ушите ми и аз замахвах напразно. Давех се и всичко пред погледа ми бе мътно, ала най-неочаквано зърнах брега, непостижимо далечен, докато потъвах. Знаех, че той е там, че чака на брега! Слава богу! Господи, той е добре…

След това отново погледнах Барне. Видях как ръката му се стегна, докато се подготвяше да натисне с ножа и да пререже гърлото на Карли Риърдън. Стоях и го наблюдавах. Всичко наоколо изчезна.

Можеш да го направиш.

— Колин — обадих се аз. — Според мен, ти направи грешка.

— Шшш. — Гласът му бе толкова тих, че едва го чувах. — Идва.

— Загазил си повече, отколкото разбираш. Не ми казвай, че не си го почувствал сам.

Ръката му не помръдна. Стоях напрегнат, готов, след секунда можех да скоча. Само че той отвори очи и ме погледна.

— И аз го чувствам — обясних аз.

— Нима?

— Не и Карли.

Наложих си да погледна изранените му гърди, как се надигат и спускат, когато диша. Опитах се да се престоря, че съм като хипнотизиран. Усмихнах се, сякаш онова, което казвах, означаваше нещо. Съпричастност. Разбиране.

— Аз ти дадох нещо в болницата — продължих аз.

Той кимна:

— И ще го отнеса със себе си.

Поклатих усмихнат глава. Едва тогава го погледнах в очите.

— Ти обаче направи грешка. Взе го, като си мислеше, че тя ме е мразила, когато е умирала. Според теб е разбрала, че не я обичам достатъчно и затова не съм я спасил. Само че това не е вярно.

Той ме наблюдаваше. Изражението му се бе променило — едва доловимо, но аз забелязах разликата. Не знам как бях успял да накарам ръката си да спре да трепери, когато я протегнах към гърдите му.

— Знаеш ли какво си е мислела тя, когато е умирала, Колин? — попитах аз. — Знаеш ли какво носиш в себе си? Защото аз знам. Повтаряла си е колко много ме обича.

— Не е вярно.

Усмивката му бавно се стопи. В очите му се появи нов блясък. Да не би да забелязвах началото на паника? Може би премисляше последствията от онова, което казах? То пронизваше гърдите му като лъч светлина. Досега там цареше непрогледен мрак, но след като насочих вниманието му, този лъч започваше да се разпростира. Макар да не ми вярваше напълно, знаех, че не може да пренебрегне думите ми.

Кимнах.

— Тя ме видя на плажа и се зарадва, че съм жив. Не искаше да се върна за нея.

— Не.

Беше усетил истината. Пролича по изражението му. Започваше да изпитва болка и тя се разпростираше също като отрова.

Ръката му не се ли отпусна леко? Поне така ми се стори. Ножът се отдръпна от гърлото на Карли Риърдън. Погледнах ръката му и забелязах, че трепери.

Притисни мръсника.

— Много съжалявам, Колин, но това е самата истина. Това е, което носиш в себе си. Дори не си предполагал, нали?

Целият бе пребледнял. Той бе изключително прецизен — планираше всичко много внимателно. Бе последователен. Самата мисъл, че е допуснал грешка, му идваше в повече. Всичко се проваляше.

— Това не е било жертва, а проява на любов — продължих аз. — Лиз не е искала да умра за нея.

Ръката му се отпусна още малко, докато ножът увисна. Едва сдържах желанието си да се хвърля към него. Продължих да гледам към гърдите му. Сега вече дишаше тежко и плитко и аз разбрах, че трябва да направя още малко усилие.

— Та питам се, колко ли още такива случаи си събрал?

Гърдите му замряха. Секунда по-късно, ножът падна на земята и потъна в снега. Той издаде едва доловим стон.

Отново вдигнах ръка и изкрещях с всички сили:

— Не стреляйте. Изчакайте!

Останах загледан в Барне. Той не откъсваше очи от мен, но искриците бяха помръкнали. Изражението му бе празно, почти шизофренично, сякаш умът му бе блокирал, за да избяга от ужаса, който зрееше в него. Той имаше нужда да трови любовта, преди да я отнеме от даден човек. Мисълта, че в него е попаднало чисто чувство, му бе непоносима.

Карли Риърдън продължаваше да се бори и Барне нямаше повече сили да я удържи. Затова пристъпих внимателно напред и я поех от него.

Празната му ръка увисна във въздуха. После я вдигна към гърдите и започна да дере кожата си с почти нежни движения. От новите рани рукна кръв и се стече надолу. След това, без предупреждение, краката му поддадоха и той тупна на земята, до ножа. Сви се на кълбо, прегърнал коленете си.

Отстъпих назад. Карли започна да се бори и с мен, но аз я притиснах и я погледнах невярващо. Тя беше жива. Барне лежеше на земята. Аз бях добре, макар че едва сега усетих как тежко блъска сърцето ми. Господи, целият треперех.