Стив Мосби - 50/50 убиец

Ейлийн…

Завих по улицата, намалих и подкарах по-внимателно. До жилището, отбелязано на джипиес екрана с червено кръгче, оставаха още три къщи. Имотът им бе просторен. Прозорците блестяха в жълто, очевидно лампите бяха пуснати. Градината отпред бе терасирана, разделена по средата от пътека към входната врата. Отстрани имаше алея за автомобили. Всичко бе побеляло от сняг и искреше в бледорозово на ранната утринна светлина. Отвън бе паркирана стара кола. Спрях зад нея, така че да я блокирам.

— Детектив Нелсън — представих се аз на диспечера. — На мястото съм. Влизам.

Студът ме удари в лицето щом слязох, но аз и без това целият треперех. Страх и адреналин. Успокоих се, както са ме учили — поемах дълбоко дъх през носа и задържах слюнката в устата си. Насам бяха поели въоръжени полицаи, а междувременно трябваше да се задоволя със стандартното снаряжение във вана. В дясната ръка стиснах флакон лют спрей, а в лявата — палка със странична дръжка. Въоръжението ми се видя смешно и безполезно.

В далечината се чуха сирени. Имаше време, докато дойдат.

Колата, паркирана пред моя ван, издаваше тихи пукащи звуци в ледения въздух. Докоснах предния капак. Излъчваше топлина. Той беше тук.

Въпреки желанието да нахлуя вътре не спирах да си представям случилото се с Андрю Дайсън. Затова се насилих да огледам къщата и да преценя обстановката, преди да предприема каквото и да било. По алеята за коли снегът не бе докосван. По пътеката също не се виждаха следи. Размазани стъпки малко отстрани водеха към входната врата.

Тогава го видях. Един от прозорците на горния етаж бе счупен. По стъклото бе полепнала размазана кръв. Гледката ме накара да действам, преди да успея да размисля.

Давай.

Минах бързо през градината и огледах навсякъде. По снега около пътеката нямаше следи, между мен и живия плет оставаше много разстояние. Не откъсвах очи от алеята пред къщата, да не би той да изскочи някъде отстрани.

Бях по средата на пътеката, когато го чух.

Плачеше бебе.

Космите по тила ми настръхнаха, заковах се на място, на около десет метра от къщата.

Карли Риърдън.

Стиснах дръжката на палката, вдигнах я съвсем леко пред мен, готов да се защитавам. Поставих дясната китка над лявата, така че лютият спрей да ми е подръка. Поемах си дълбоко въздух.

Гласът на бебето долиташе отблизо, бе вътре. Чуваше се току зад отворената входна врата, от тъмно място, което не успявах да видя добре.

— Излез!

Тъмнината леко потрепери и в отговор той се показа, така че да мога да го виждам.

Беше Барне. Притискаше Карли Риърдън до себе си. В другата си ръка стискаше нож.

Имах чувството, че сърцето ми се е качило в гърлото.

— Полиция! — изкрещях аз. — Остани на място.

Вместо да ме послуша, той излезе на верандата и стъпи на пътеката, където го виждах добре. Беше в дънки, нахлузил маската на дявол и нищо друго. Превръзките му бяха свалени и аз видях докъде се простира лудостта му: ужасните наранявания, които си бе нанесъл сам, за да ни подведе. По цялото му тяло личаха разрези и изгаряния; лилаво-черни синини. Счупените пръсти на ръката му се бяха свили около бебето. Ли бе казал, че стъпалата му също са обгорени, но той пристъпваше така, сякаш не изпитваше никаква болка.

На бледата светлина приличаше на труп, оживял незнайно как. Целият бе оплескан с кръв. Ръката, в която стискаше ножа, бе покрита. Искаше ми се отново да вдигна поглед към прозореца и усетих как ме завладява чувство на отчаяние. Съсредоточи се!

Направи нова стъпка към мен. Аз не помръднах.

— Остави я долу, Барне.

Дяволското лице бе отвратително — червена кожа и сплъстена черна коса — но аз си напомних, че това е просто маска, а под нея си крие човек. Може и да умееше да контролира болката, но лютият спрей щеше да го извади от строя. Щеше да затвори дробовете му дотолкова, че едва да успява да си поеме дъх, щеше да го остави без очи. Като се строполи на земята, можех да се справя с него. Господи, как само ми се искаше да използвам спрея, но той чудесно знаеше, че няма да посмея, докато държи детето.

— Остави я долу и остани на място.

Вместо да ме послуша, той вдигна ръката, в която стискаше ножа, смъкна маската от главата си я захвърли. Не можех да откъсна очи от пораженията и дори не забелязах, че тя падна в снега зад него. Истинското му лице бе много по-ужасно от маската. Лявата страна бе разкъсана, шевовете изпъкваха на подпухналата кожа. Едното око липсваше. На мястото му зееше разкъсана плът, където се виждаха още шевове, прилични на гъста настръхнала четина. Беше се обезобразил до неузнаваемост. Мъжът, с когото разговарях в болницата, бе пред мен с открити рани.