Стив Мосби - 50/50 убиец

Изражението му под тях издаваше едва овладяна ярост. Ненавист. Опитах се да му отвърна по същия начин, когато той изръмжа.

— Хвърли оръжията и се махни от пътя ми.

Сирените зазвучаха доста по-близо.

Поклатих глава.

— Знаеш много добре, че няма да стане, Колин.

— Не се казвам Колин.

Детето се опитваше да се измъкне и блъскаше гърдите му с малките си ръчички. Той вдигна ножа и го задържа близо до лицето му. Паника проряза гнева ми…

— Недей…

— Тогава се махни от пътя ми.

Поколебах се. Ситуацията бе невъзможна. Нямаше да го оставя да се измъкне, просто нямаше начин. В същото време си давах сметка, че не мога да се справя с него. Съдейки по изражението му, той бе готов да изпълни заканата си. Чуваше сирените и нямаше никакво намерение да е тук, когато пристигнат. Ако бях решен да го спра, той нямаше какво да губи. Още една смърт не означаваше нищо за него.

Хайде. Мисли!

Това ти е работата.

— Риърдън направи каквото ти искаше — започнах аз. — Сега вече не можеш да нараниш дъщеря му. По този начин ще нарушиш правилата.

— Изгревът мина. Всички игри приключиха. Имаш три секунди.

— Не го прави, Колин.

— Две секунди.

Опря ножа в бузата на Карли.

— Една.

— Добре.

Отпуснах ръце и захвърлих спрея и палката настрани. При все това не помръднах. Всяка секунда бе от значение, докато се опитвах да измисля нещо.

— Сега се махни от пътя ми.

Не можех да направя друго, освен да отстъпя.

— Вече не искаш ли да разговаряш с мен?

— Приключихме. — Той се приближи и понечи да ме заобиколи. — От теб получих много повече, отколкото съм се надявал.

Намекът за Лиз ме накара да свия юмруци. Преди да успея да кажа и дума…

Светлини. Обляха ни отвсякъде. Сини и червени полицейски лампи хвърляха пулсираща светлина по къщата зад него. Не помръдвах. Той надникна над рамото ми за момент, после ме погледна отново, лицето му бе разкривено от гняв. Притисна ножа под брадичката на Карли Риърдън.

— Прекалено късно е, Колин — продължих аз. — Не можеш да се измъкнеш.

— Шшш — прошепна той на Карли, без да откъсва очи от мен.

Зад мен започнаха да се отварят врати. Чуха се бързи гласове.

— Полиция!

Въоръжените колеги подпряха шумно лакти по автомобилите, готови да стрелят. Пропука радио. Последваха забързани стъпки. Нямаше нужда да се обръщам, а и не смеех. Това бяха типичните звуци на въоръжения екип, който заемаше позиция и се подготвяше. Не ги виждах, но усетих, че са насочили оръжията си към нас. Пред тях бе Барне, убиецът на ченгета.

Вдигнах едната си ръка по-високо, въпреки че трепереше, и се провикнах:

— Детектив Марк Нелсън. Останете по местата си!

Ако имаше начин да стрелят, се молех да не се колебаят, макар да знаех, че рискът е много голям. Той щеше да има време да използва ножа. Дори да успееха да го повалят, не исках да мисля какво може да се случи, след като открият огън. Куршумът можеше да засегне и нас с Карли.

Барне притискаше детето, сгушил глава до нейната. Наблюдавах го как й говори тихо и дъхът му излиза на бели валма.

— Хайде, шшш, тихо.

— Не можеш да се измъкнеш, Колин. Защо не я оставиш?

— Шшш.

Вдигнах поглед към осветения прозорец с полепналата по стъклото кръв и нещо ме прободе. Отново погледнах убиеца.

— Получи всичко, което искаше.

— Това е детектив Марк Нелсън.

Барне говореше тихо на хлипащото бебе, без да откъсва поглед от мен. Искаше да видя какво ще направи.

— Виждаш ли го? Би трябвало да е загрижен за теб, но на него му е все едно.

— Получи всичко, което искаше, Колин. Какво ще постигнеш с това?

Барне ме гледаше с празен поглед. Изражението му бе напълно спокойно. Беше взел решение какво да прави и сега се подготвяше. Гневът се бе стопил, изместен от нещо много по-страшно. Очакване.

— Ще те разкъсат на парчета. Не разбираш ли? — попитах аз.

— Не ме интересува. Ще отнеса урожая със себе си.

Господи!

Отново ме разтърси тръпка. Карли Риърдън се гърчеше в ръцете му, но той я държеше здраво, притиснал я със счупената си ръка. Светлините от полицейските лампи хвърляха отблясъци по разкривеното от плач лице на малката.

— Марк би трябвало да те защити — шепнеше той, — но е решил, че може да те жертва, за да ми попречи да си тръгна.

— Барне, ти си…

— Шшш — повтори той. — Знам колко зле се чувстваш.

— Ти си…

— Но пък той, Марк, винаги така постъпва. Разбра ли сега?

Ти си напълно луд. Естествено, че беше луд. Само че за него всичко, което вършеше, бе съвсем логично. Не можеше да се измъкне, но можеше да открадне още една душа, която да отнесе със себе си. Нямаше значение, че всичко бе продукт на изкривените му мисли. За него те бяха истински, затова щеше отново да действа. Не можех да направя абсолютно нищо, за да го спра. Погледнах от лицето на Карли към неговото и усетих как сърцето ми се свива, когато той затвори очи. По устните му затрептя усмивка.