Стив Мосби - 50/50 убиец

Прас.

Обърна се към прозореца, видя счупеното място и кръвта. Сякаш някой бе разбил стъклото с юмрук в момент на бяс и се бе нарязал. Секунда по-късно кръвта се размаза и по перваза.

Дали не беше Джон, обзет от ярост в момента, в който бе разбрал какво е загубил. Не, не беше това.

В съня си Ейлийн пристъпи към бюрото и компютъра. Бележката си стоеше там, където я бе оставила, и тя я погледна. Потрепери, когато забеляза капки кръв и гнусна слюнка в средата на листа. Джон никога не би направил подобно нещо. Макар и насън, тя знаеше, че някой друг е отговорен, ала нямаше представа кой.

Ейлийн посегна предпазливо към бележката.

Кръвта я притесняваше, но нищо. Нали беше сън, а и тя помнеше много добре какво пишеше на листа, защото бе мислила дълго над думите. Започна да се успокоява. Зачете това, което съпругът й щеше да види след прибирането си у дома.

Добре, Джон, след като искаш да бъде така, надявам се да си щастлив.

Само че ти ме излъга и ме разочарова. Не ми звънна, както те бях помолила. Дори не ми каза истината. Не мога да ти опиша колко зле се почувствах. Най-лошото е, че все още те обичам и затова проявявам разбиране. Ако не друго, то поне това признай. Аз съм тази, която проявява разбиране. Работата е най-важна за теб, затова трябва да я вършиш. Но те моля да разбереш, че не мога да съм до теб, докато я вършиш. А може би дори и след това.

Аз съм добре. Сестра ми ще дойде да ме вземе. Моля те, не ме търси. Когато се съвзема, аз ще те потърся.

Ейлийн се обърна по гръб на леглото в стаята за гости у сестра си и протегна ръка към празната половина. Най-сетне заспа спокойно, без да сънува.

Службата трябваше да започне в два и аз се постарах да не пристигна по-рано от определения час. Не исках да седя в параклиса. Първо, щяха да дойдат доста хора, а не исках да заема мястото на човек, който има повече право да присъства от мен. Освен това се колебаех дали въобще да влизам. След всичко, което се случи, сигурно щях да се чувствам не на място.

Но имаше неща, които будеха любопитството ми, накрая си купих елегантен черен костюм и буквално насила излязох от апартамента. В два без пет паркирах на покрития с чакъл път от другата страна на църквата. До Коледа оставаха няколко дни, но времето бе по-меко в сравнение с онази нощ преди две седмици. Оттогава не бе валяло. Днес въздухът щипеше, а небето бе ясносиньо. По пътя бе полепнал скреж.

Вървях сам, стиснал плика в ръка. Не бях сигурен дали трябва да го донеса. На тръгване го взех, но не знаех какво да правя с него. Може би в края на службата щях да си го отнеса обратно у нас.

Духаше пронизващ вятър. Навяваше скреж отляво на лицето ми и подмяташе вратовръзката ми.

На алеята за автомобили пред църквата бяха паркирани черни коли. Траурната процесия вече бе тук и ковчегът бе внесен. Групи опечалени — млади и стари — се бяха скупчили на входа, след семейството и близките приятели. Други чакаха край тревната площ и допушваха цигарите си. Всеки бе потънал в мислите си, отдаден на чувства, сякаш те щяха да ги защитят от студа.

Към централната част на църквата се влизаше през арка. От двете й страни имаше параклиси. Вратата за левия, където щеше да се проведе службата, водеше към помещение, пълно с хора. В далечния край имаше видеоекран, така че онези, за които нямаше място, да следят службата.

Седнах най-отзад, съвсем сам.

— Исус й рече: „Аз съм възкресението и животът, който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее; който е жив и вярва в Мене, няма да умре до века 3“.

Свещеникът замълча, нагласи очилата на носа си и се обърна към събралите се. Хористите от едната му страна, облечени в семпли бели роби, приличаха на стройни свещи.

— Събрали сме се днес да засвидетелстваме скръбта си от кончината на Скот Андрю Банкс.

Чувах тихия плач на хората. Скот бе открит рано след зазоряване онзи ден, завързан за дърво на осемстотин метра от сечището. Единственият път, когато го видях, като изключим размазаната картина на компютъра, бе в доклада от аутопсията. Оттам разбрах, че има същите наранявания като мъжа, с когото бях разговарял в болницата. Барне, или както бе истинското му име, си бе нанесъл абсолютно идентични рани. Знаех също така, че Скот е бил оставен да умре бавно от студ. Сигурно никога нямаше да разберем какво се бе случило между тях двамата през нощта.

На екрана се виждаха свещеникът и първите два реда. Стори ми се, че мярнах Джоуди от дясната страна отпред. Странно че двамата с нея все още не се познавахме. Видях я съвсем за кратко същата нощ в отдела. Така и не разговарях с нея, а на следващата сутрин разследването ни бе отнето. Хората на Хънтър я разпитаха няколко дни по-късно и аз прочетох записаното. Тогава започнах да си задавам въпроси. Най-много ме интересуваше онова, което не бе разказала. Напомни ми за снимката, която Скот бе носил в портфейла си. Виждаме само онова, което хората са готови да ни покажат.