Стив Мосби - 50/50 убиец

— Смъртта е винаги трагична — говореше свещеникът. — Почти всички сме преживявали загубата на скъп човек и всеки от нас знае, че тази загуба е равносилна на катаклизъм. Скот, жизнен и талантлив млад човек, бе отнет от нас, преди да му е дошло времето, което прави загубата още по-трагична. След него остават майка му, Тери, баща му, Майкъл, и приятелката му, Джоуди. След малко ще запеем заедно, а след това Джоуди ще ни разкаже за Скот и ще сподели с нас някои от общите им спомени.

Погледнах плика, който стисках, и отново се поколебах дали да й го дам. Компютърът на Джоуди и Скот бе задържан в отдела. Хард дискът бе внимателно проучен, но разпечатката в плика не бе в списъка с откритите от специалистите файлове. Бе повече от ясно, че Скот го е писал. Това означаваше, че Барне го е изтрил, когато го бе отвлякъл. Беше взел принтирания текст, за да го използва, докато се опитва да обърне Скот срещу Джоуди.

Петстотин причини, поради които те обичам.

Барне бе оставил листовете заедно с бележката за Мърсър в стария склад. Няколко страници накрая или не бяха принтирани, или липсваха, защото списъкът прекъсваше на 274. Нямаше значение, и това беше нещо. Извадих копието от папката с доказателствата напълно импулсивно. Знам, че не биваше да го правя, но си помислих, че Скот сигурно е искал Джоуди да получи списъка. Проблемът бе, че след като прочетох разпечатката на разпита й, вече не бях толкова сигурен.

— Макар да е възможно любимите хора да ни бъдат отнети, поне докато сме обзети от тъга, трябва да запомним едно. Те са отплавали далече от нас, поели са към хоризонта и е въпрос на време кога отново ще се видим. Един ден и ние ще поемем по техния път и ще ги видим отново. Вярваме, че е така, с вярата, дадена ни от нашия Господ Бог, Христос.

Амин.

Отпуснах се назад. В ежедневието, колкото и да ми се искаше на емоционално ниво, рядко ми се случваше да вярвам в утехата, която носи религията. Живот след смъртта, цел, която имаме, докато сме на този свят, Бог, който ни наблюдава с благи очи — според мен на хората им се искаше да има такова нещо. Онези, които ни бяха оставили, вече не съществуваха освен в сърцата и спомените ни. Нямаше никакви адски огньове, награди и разплата. Не бяхме част от божествен замисъл. В миналото открих, че погребенията ме откъсват, поне донякъде, от това интелектуално убеждение. Поне за половин час можех да изпитам утеха и да усетя спокойствие. Щях да си представям, че са ни отнети или защото им е дошло времето, или защото някой или нещо ги е взело със себе си — кражба, на която Бог е станал свидетел. В продължение на половин час можех да се залъгвам, че въпросът „защо“ има напълно логичен отговор.

Днес обаче не се чувствах по този начин.

Когато се замислих над случилото се пред къщата на Мърсър, знаех, че не става въпрос за някакво послание от гроба. Напротив. Нямаше от кого да получа послание. Лиз бе погълната от морето, а където и да почиваше тялото й, тя вече нямаше мисли. Нито ме мразеше, нито ме обичаше. Нея просто я нямаше.

Имаше ли значение какво е мислела за мен през онези кратки минути в морето? Никога нямаше да разбера какво й е минавало през главата, а и без значение на кого вярвах, нищо нямаше да се промени. Понеже тя много ми липсваше, в настоящия момент си представих лицето й, сякаш бе все още жива. Искаше ми се да чуя онова, което тя можеше да каже. Само че думите й щяха да са измислени от мен. Единственият живот след смъртта бе в умовете на онези, които хората оставяха след себе си.

Този живот можеше да е съсредоточен в един незабележим миг накрая или в повторението на всички години, довели до този едничък момент. Ако изберях втората възможност, нямаше съмнение какво ще видя на лицето й или какво ще изрече тя.

Отсега нататък, реших аз, ще си я представям единствено усмихната.

Освен това всеки път, когато се наведе да ми прошепне нещо на ухото, тя щеше да ми казва истината.

Не можеше да направиш абсолютно нищо.

След службата Джоуди излезе от църквата и присви очи на светлината. Небето бе сиво-бяло, а светлината сякаш бликаше иззад облаците. Накъдето и да погледнеше, светът искреше. А пък беше леденостудено. Дъхът й излизаше на валма и заедно със студа, който щипеше бузите й, не й позволяваше да забрави нощта, когато се бе случило всичко.

Стегни се.

Въпреки това тя се тресеше. На два пъти, докато говореше одеве, се наложи да спре и да отпие глътка вода. Ръката й трепереше, а сега беше станало дори по-зле. Гърлото й се бе стегнало, стомахът й… отвътре цялата бе като парализирана. Позна усещането. Бе смесица от паника и отчаяние и се опитваше да излезе на повърхността. Тя не си позволи да заплаче; просто не биваше. В никакъв случай. Ако го направеше, хората щяха за започнат да я утешават и тя щеше съвсем да рухне, може би завинаги.