Стив Мосби - 50/50 убиец

Зад мен, на пътеката и в градината, се чуха стъпки.

Вдигнах поглед към прозореца на първия етаж. Счупено стъкло и петна от кръв. Ейлийн.

— Не…

В този момент Мърсър се втурна покрай мен.

— Какво си й направил?

Видях лицето му — изпълнено с отчаяние, страх и омраза, и преди да успея да реагирам, той се нахвърли върху Барне. Едрите му ръце посегнаха към главата, към гърлото на убиеца, заудряха го, а след това се впиха.

— Какво си направил?

Оставих Карли Риърдън на земята, сграбчих Мърсър, ала той ме отхвърли с един тласък, сякаш бях досадна муха. Обзет от мъка и гняв, детективът бе намерил силите, които му липсваха през целия ден. Изглеждаше огромен. Сякаш върлуващите в гърдите му чувства го бяха превърнали в разярена мечка.

— Спрете го!

Но полицаите бяха приближили, за да застанат в полукръг. Оръжията на всички бяха насочени към земята. Нито един от тях не посегна към Мърсър. Стояха безучастни и наблюдаваха.

Той не спираше да стиска Барне за врата и да го блъска. Продължаваше да вика, не, крещеше , а цялото му тяло се бе напрегнало, за да нарани мъжа на земята. Убиецът се бе отпуснал като парцалена кукла, подмяташе се в посоката на ударите, главата му се лашкаше ту на една, ту на друга страна.

Сграбчих Мърсър отново и със здрава хватка се опитах да го изтегля назад. Тежеше като скала. Удар, последван от още един. Протегнаха се нови ръце. Най-сетне полицаите ми се притекоха на помощ. Отстъпих назад, за да ги оставя да се справят с положението. Четирима мъже едва успяха да изтеглят Мърсър, който повлече Барне за момент, преди да го дръпнат надолу по пътеката.

За момент детективът продължи да крещи да го пуснат, а сетне гневът му премина в неконтролируеми ридания. Отпусна тяло под тежестта им и се свлече на колене в снега. Обърна ни гръб и покри лицето си с ръце.

Погледнах Барне. Той не помръдваше, лицето и цялата му глава бяха омазани в кръв. Снегът под него бе на алени петна.

Не знаех дали са от нападението на Мърсър или от старите рани. Отново взех на ръце Карли Риърдън. В същия момент шефът на въоръжените полицаи се наведе над Барне.

Изплю се и после кимна.

— Мърсър ти спаси живота. Копелето мръсно щеше да ти види сметката. — Погледна ме за секунда, за да сме наясно. — Също както направи с Анди.

Вдигнах очи към него.

— Тъп идиот.

Той сви рамене. Подадох му бебето, той го пое и тръгна по пътеката. Останах да гледам намръщен след него в продължение на няколко секунди, коленичих до Барне и опипах пулса му. След това усетих още нещо.

Мамка му.

На няколко метра настрани Мърсър, все още на колене, се опитваше да се надигне. Риданията му бяха заглъхнали. Погледнах го и изпаднах в паника. Дори при създалите се обстоятелства той щеше да действа.

Уважаеми детектив Мърсър. Ако намерите тази бележка, значи сте направили своя избор.

Цяла нощ му бе трябвала за този избор — дали да предпочете работата пред съпругата си. Сега, когато бе прекалено късно, той бе направил обратното. Стана ми жал за него.

Наше задължение е да го подкрепяме.

Вдигнах поглед към тихата празна къща и кръвта по прозореца. Стегнах се. Първото, което можех да направя, за да го подкрепя, бе да вляза вътре.

— Не го пускайте в къщата — провикнах се аз към полицаите.

Те ме гледаха, без да кажат и дума. Просто всички бяхме наясно, че Мърсър няма сили за каквото и да било.

Изправих се, поех си дълбоко дъх и си напомних: отричане.

Ножът лежеше до тялото на Барне.

Наведох се, без да се интересувам от никого, и го преместих по-близо.

4 декември

Десет минути след изгрева

07:30 часът

На километри от дома си, в другия край на града, Ейлийн спеше.

Сънят бе същият като онзи, преди телефонното обаждане на Хънтър да я събуди. В съня си тя обикаляше къщата и отбелязваше липсващите вещи. Дрехите ги нямаше, нито пък книгите.

Преди няколко дни, когато разговаря с Джон по този въпрос, се тревожеше, че той ще я изостави — ще си вземе нещата и тя ще остане сама. Сега вече знаеше, че сънят е бил за нея. Липсващите вещи не бяха на Джон, а нейни, още от самото начало са били нейни. През следващите дни, в зависимост от това как тръгнеха нещата, сънят можеше да се окаже истина. Засега предпочиташе да се абстрахира от всичко. След като оправи телефона, Ейлийн се обади на Дебра. Както предполагаше, сестра й веднага дойде да я вземе.

Сънят я върна в кабинета на Джон и тя се намръщи. Имаше нещо различно, нещо в този сън не беше наред. Стаята бе като застинала, някой бе обърнал всичко наопаки. Документите на Джон бяха разкъсани и разхвърляни в пристъп на безумен гняв. Сега висяха във въздуха. Ейлийн стоеше по средата и оглеждаше в почуда страниците из въздуха.