Стив Мосби - 50/50 убиец

Ето го отговора на въпроса защо . Риърдън наистина си въобразяваше, че е някакъв дявол. Той си внушаваше, че върши работата на Лукавия, като заличава любовта от света на малки частици; съсипва я и я поема в себе си. Колекционира я.

Нямаше никаква нужда да пускам отново аудиофайла, за да си припомням ужасяващите стонове, придружили смъртта на Кевин Симпсън, нито пък шумното съскащо дишане на убиеца. Когато чух записа за пръв път, си помислих, че той „всмуква“ душата на жертвата през стиснати зъби. Вече бях убеден, че съм по-близо, отколкото предполагах. Убиецът си въобразяваше, че е уловил любовта, която Кевин е смятал, че изпитва към Джоуди.

Представи си я сега. Представи си как спи спокойно в прегръдките на гаджето си.

Мрачното задоволство у мен се засили. Как бе възможно играта при Кевин Симпсън да е толкова едностранчива? Бе така, защото и връзката бе едностранчива. Единственият, от когото убиецът искаше нещо, беше самият Симпсън. Той бе обичал Джоуди с ясното съзнание, че тя не отвръща на чувствата му. Беше го използвала и си бе тръгнала. Цялата игра с имейлите бе започната, за да накара Симпсън да осъзнае този факт: да вгорчи любовта му до такава степен, че убиецът да успее да я отнесе със себе си. За тази цел нямаше нужда от Джоуди.

Надявам се разбираш колко си глупав. Тя не заслужаваше абсолютно нищо от онова, което правеше за нея.

Убиецът го бе накарал да разбере това, а после бе отнел чувствата му.

Изпуснах сдържания въздух, облегнах се назад на стола и потрих очи. Сигурен бях, че съм прав.

Забелязах на монитора, че малката група кръгчета са стигнали до потока. Мърсър щеше да пристигне всеки момент. Ако теорията му беше правилна, щеше много скоро да се срещне с Риърдън, с вълка, и аз усетих как потръпвам от вълнение. С шефа бяха тръгнали четирима добре обучени полицаи. Той знаеше какво прави. Вместо да се притеснявам за него, ми се прииска да побърза. Трябваше да стигне навреме и да спаси Джоуди. Трябваше да спре убиеца и да му попречи отново да съсипе нечий живот.

Риърдън е просто човек. Не е дяволът.

Налагаше се да си повтарям тези думи. Независимо как се възприемаше 50/50 убиецът, в действителност той беше Джеймс Риърдън, най-обикновен човек. А за онова, което вършеше, си имаше напълно разбираема причина. Причина и следствие. Никакви извинения, просто логични обяснения.

Не изпуснах тези мисли, докато смалих снимката на паяжината и отворих файла на Джеймс Риърдън, за да открия онова, което бе предизвикало подобни действия.

4 декември

45 минути до изгрева

06:35 часът

Една-единствена възможност, беше си казала тя преди. Една-единствена грешка в плановете му, която трябваше да използва. Гласът я бе подготвял за този момент през цялата нощ, ала сега, когато имаше шанс, нямаше сили да действа. Стоеше и мълчеше.

Джоуди нямаше представа какво да направи. Умът й бе празен.

Отстъпи към затворения склад. Мъжът с дяволската маска направи няколко крачки към нея.

— Назад — рече тя.

Стисна кутията с течност за запалки и я разклати към него. Няколко капки се посипаха по снега, но не достигнаха краката му.

— Дай ми това.

Тя погледна назад, за да е сигурна къде стъпва, направи крачка, после още една, докато най-сетне докосна вратата на склада. Беше поела риска и бе тук. Нямаше да му позволи да се доближи отново до Скот.

Мъжът стоеше с протегната ръка, сякаш Джоуди щеше да премисли и да разбере, че допуска грешка. След като шокът му премина, тя усети гнева му. Наистина беше ядосан. За пръв път забелязваше някаква проява на чувства у непознатия и си помисли: Добре. Пукни от яд, нещастнико. Ненавиждаше го. Макар и ужасена, най-силното й желание в момента бе да го нарани заради стореното. Ако можеше, бе готова да го убие. Искаше й се да го разкъса на парчета.

Ела да видиш какво ще ти се случи.

Заплахата от течността за запалки и тлеещото дърво бе достатъчна, за да го държи на разстояние, но тя не можеше да го накара да остане на място, ако не е срещу него.

Той обикаляше бавно и се опитваше да достигне до Джоуди откъм далечната страна на огъня. За момент пламъците го скриха — виждаше единствено дяволското лице. После мъжът се дръпна настрани и тя отново го съзря целия.

Бавни, предпазливи движения.

Той спря в края на сечището и тя разбра, че е успял да отреже пътя й за бягство. Все още можеше да хукне към града, но сега похитителят бе застанал по близо. Пред нея имаше километри гора и ако побегнете, той щеше да я преследва безмилостно. Дори да бе имала шанс да успее, вече го бе пропуснала.