Стив Мосби - 50/50 убиец

Преди години бе гледала предаване за серийните убийци. Имаше един, не му помнеше името, който отвличал жертвите си и ги държал дълго. С времето те ставали покорни и апатични. Били готови да направят всичко, само и само да остане похитителят им доволен, макар че резултатът накрая бил съвсем същият. Интервюираният полицай бе описал спокойно една от снимките, които бяха открили. Показвала жертвата — нито вързана, нито затворена, — седнала послушно, а пръстът на убиеца бил заврян в окото й. Подобно нещо нямаше да й се случи.

Затова Джоуди се върна назад доколкото й стигаха силите и се опита да систематизира онова, което знаеше.

Незастроеното петно.

Пътуването във вана.

Преходът през гората.

Подхлъзна се и за малко да падне.

Остана заключена тук.

Скот крещеше.

В този момент спря, убедена, че има нещо, което пропуска. Върна се отново.

Беше затворена тук. Това беше. Опита се, доколкото бе възможно, да си припомни всички усещания, но й хрумваха само общи впечатления. Гласът настояваше да наблюдава всичко и тя се бе постарала. Къде беше всичко, когато имаше нужда от него?

Премисли отново преживяното с надеждата да върне някой спомен.

Отговорът се появи секунда по-късно. Веднага се премести към вратата, коленичи на студения камък и опипа краищата. Дупката в дървото вече не я интересуваше, но тя продължи да опипва малко по-надолу.

Отговорът бе в онова, което не си спомняше.

Нямаше нито резе, нито верига.

А пък вратата бе затворена.

Ето. Не можа да достигне пролуката между вратата и рамката, но светлината от огъня я разкри. Тънката черна линия отвън представляваше заключалката.

Пулсът й се ускори.

Джоуди остана клекнала за кратко и отново се опита да извлече нещо от спомените си. Беше се навела и бе влязла в склада непохватно. Какво друго? Постепенно извика образите на онова, което бе видяла на влизане.

Ръждясала метална примка беше прикачена към камъка. Стара черна кука висеше на вратата.

Въодушевлението й полетя.

Погледна за последно през дупката, за да се увери, че мъжът не е помръднал. Той продължаваше да лежи. Дали наистина спеше? Моментът бе настъпил. Друг едва ли щеше да има.

Внимателно… много внимателно и бавно… Джоуди пъхна главата на микрофона в дупката. Вратата бе дебела, но дупката се оказа достатъчно широка, за да може да влезе показалецът й и да избута главата. Когато премина, тя промуши и кабела. Вървеше бавно. Главата се закачи на грубата повърхност на дървото отвън, кабелът се усука, но продължи да преминава, докато тежестта в самия край най-сетне го изтласка напред. Главата изтрака и Джоуди се намръщи.

Продължавай.

Пъхна още кабел.

Стискаше здраво щифта, който се свързваше с айпода. Когато почти целият кабел бе навън, тя отново надникна през дупката.

Мъжа го нямаше.

Не!

Не можеше да повярва на очите си. Пред нея бяха само огънят, който пукаше и щеше да угасне всеки момент, и смачканото одеяло, на което той бе лежал. Беше закъсняла.

Успокой се. Мисли.

Добре, каза си тя. Стъпки — би трябвало да види стъпките му в снега. В нейната посока нямаше следи, което означаваше, че той не беше забелязал кабела, докато го е прокарвала през вратата. Ако бе видял, защо още не бе дошъл?

Наскоро направени стъпки се отдалечаваха наляво — обратната посока на тази, в която държеше Скот. Доколкото си спомняше, това бе пътят през гората. Натам нямаше следи. Значи, накъдето и да бе тръгнал, посоката бе навътре сред дърветата.

Ослуша се. Не чу нищо.

Събудил се е и е влязъл навътре в гората.

Джоуди бавно изтегли кабела. Главата на микрофона бе овална, закривена, също като малка кукичка. След като можеше да се загнезди в ухото й, значи…

Кабелът се застопори. Тя си пое дълбоко дъх с надеждата паметта да не й изневери. Дано пред вратата да не бе пусната напречна летва. Дръпна по-силно.

В първия момент не стана нищо. След това, с тихо проскърцване на стар метал, куката се откачи от леглото си. Джоуди блъсна вратата и тя леко се открехна.

Страхотно!

Измъкна се с олюляване навън. Широкото пространство пред нея я обърка, но пък беше истинско удоволствие. Сърцето й бе готово да изскочи от гърдите. Беше свободна и трябваше да направи всичко по силите си, за да опази безценната си свобода.

Сечището бе по-малко, отколкото мислеше, имаше не повече от петнайсет метра до дърветата в далечния край. Огънят също се оказа близо. Топлината на угасващите пламъци я затопли веднага.