Стив Мосби - 50/50 убиец

Щом прочетох написаното, разбрах, че сме открили Джоуди.

— Той как е? — попита Мърсър.

— Добре, струва ми се. Ще бъде добре, ако спасим Джоуди навреме.

— Ще я спасим — увери ме Мърсър. — Пусни информацията в системата. Трябва да се задействам, преди да пристигне Хънтър.

— Някой от колегите ще тръгне ли с вас?

— Все някой ще тръгне.

Погледна ме за момент. За пръв път този ден усетих, че вниманието му е изцяло насочено към мен.

— Благодаря ти, Марк.

— Няма защо — отвърнах аз. — Пазете се.

Той не чу последните думи, защото бе затворил. Смалих прозореца и заредих записа на последния си разговор със Скот — последния за тази вечер. През следващите дни ни чакаха нови и се надявах да бъдат по-спокойни. А дотогава щяхме да сме намерили Джоуди.

Нещата не са в твои ръце , помислих си аз.

Всъщност сега бяха, но знаех, че облекчението, което изпитвах, не се дължеше изцяло на това. Разговорът със Скот приличаше по-скоро на моя изповед. Разкрих лъжа, която притискаше душата ми от прекалено отдавна, а след като се освободих от нея, ми олекна. Част от мен все още бе разкъсвана от болка, но поне сега я нямаше познатата тежест, която усилваше страданието ми. Вече знаех, че мога да си поема въздух по-спокойно.

Опитах се да си представя Лиз и не успях — лицето й бе потънало в сянка. Най-сетне се осмелих да изпитам надежда и да си представя как тя ми се усмихва.

На всеки няколко секунди екранът трепваше и кръговете се преместваха напред на частица от сантиметъра.

Все още не бяха дори на половината път. Имах нужда да се занимавам с нещо, за да се разсея. Включих имейлите между Скот и Джоуди, които Грег бе намерил в нейния компютър.

Усещах се много свързан със Скот и ми се струваше тъжно, дори неудобно да чета подробности от живота на Джоуди. Интимните й мисли и съобщения не бяха нищо повече от доказателствен материал, който бе особено важен за нас. Имейлите показваха връзката между Джоуди и Кевин Симпсън и разкриваха неизречените проблеми между нея и Скот. Именно те бяха разковничето на случая.

Жертвата бе тяхната връзка.

Кликнах върху имейлите и прегледах съдържанието им още веднъж.

Първият бе от Кевин. Звучеше предпазливо, приятелски.

Как си? — пишеше той. — Странно ми е, че изчезна така от живота ми. Разбирам какво става, но все пак ми се струва странно. Ако не искаш да отговориш, няма да се обидя.

Може и да бе глупаво, но съдържанието ми допадна. Имейлът бе изпратен преди месец и бе формулиран като за човек, с когото някой е изгубил контакт много отдавна. Нямаше значение дали връзката им е била къса или дълга, но въздъхнах облекчено заради Скот, защото разбрах, че тя не му е изневерявала през последните две години.

Погледнах датите и се оказа, че Джоуди е събрала кураж да отговори седмица по-късно. Представих си как преценява дали да напише нещо, или да остави нещата такива, каквито са.

Добре съм — отговаряше най-сетне тя. — Справям се. Всичко си е същото, няма нищо интересно. Ненавиждам работата си. Как върви „нашата“ работа? Чау-бау.

ККЛ бе фирмата, която бяха започнали заедно, същата, която Джоуди бе зарязала, за да спаси връзката си със Скот. Следващите няколко имейла бяха посветени на ККЛ и всичко случило се, докато тя и Кевин не бяха поддържали отношения. Бизнесът вървял добре, обясняваше Симпсън.

Вече имам шестнайсет служители. Можеш ли да повярваш? Аз съм мениджър! А помниш ли, че не можех дори със себе си да се оправя?

Джоуди отговаряше любезно, макар сигурно да я е заболяло, когато е разбрала, че той постига успехи и без нея. Може би просто се е опитвала да си даде кураж.

Гордея се с теб — пишеше тя. — Въпреки че ако бях с теб, щеше да постигнеш още повече успехи…

Никога не съм искал да си тръгваш — отговаряше той. — Молих те да не го правиш, помниш ли? Всъщност, по-точно казано, „умолявах“ те, но това е вече минало.

С всеки следващ имейл предпазливостта й намаляваше и след време двамата се чувстваха много по-свободно. Джоуди ми се стори облекчена, че има с кого да обсъжда това или онова, имейлите станаха по-дълги и зачестиха. Съжалението, че е напуснала ККЛ, което отначало само се подразбираше, се превърна в тема, за която не можеше да спре да говори. Отначало му казваше, че се справя, но по-късно сама разобличаваше лъжата си.

Ненавиждам работата си. Единственото ми задължение е по цял ден да пиша цифри, а за това удоволствие ми плащат смешни пари. Но пък нямам намерение да си търся друга работа. Всичко ми се струва сиво и безсмислено. Много скоро ще навърша трийсет, а нямам нищо зад гърба си.