Стив Мосби - 50/50 убиец

Преди това имаше нещо друго.

Никога не съм искал да си тръгваш… По-точно казано, „умолявах“ те, но това е вече минало.

Не съвсем, реших аз. Защо я е умолявал да не напуска?

Отговорът дойде секунда по-късно от записа с гласа на убиеца.

Въобразяваш си, че я обичаш, нали?

Разбрах, че случилото се преди две години за Джоуди е било просто грешка, допусната на пияна глава. Ала за Кевин Симпсън е означавало много повече. Били са приятели в университета, след това са станали колеги, а това не му е стигало. Случилото се между тях е било точно каквото той е искал.

Замислих се над тази възможност и се учудих, че пасва безпогрешно в цялостната картина. Не че бях сигурен каква е картината, но седях неподвижен и притихнал и оставих мислите си да блуждаят.

След малко се наведох напред и отворих снимката на паяжината от дома на Симпсън. Ако Мърсър беше прав, точно по този начин убиецът е възприемал връзката между Кевин и Джоуди; тя е била набелязаната „жертва“. Ако се окажех прав, значи не е имало връзка, не и еднакво желана от двамата. Това не бе единствената разлика в сравнение е другите престъпления. Играта си имаше правила. Джоуди нямаше да страда, за да спаси Кевин Симпсън. Тя дори не бе сигурна какъв избор да направи.

Предполагах, че 50/50 убиецът използваше мъчения, за да накара човека, направил своя избор, да промени решението си. Или му причиняваше болка, или го караше да изпитва вина и мъка заради партньора. Макар че и в този случай имаше мъчения, престъпникът не бе дал на двойката възможност да промени решението си. Защо? Нима разликите в отношенията между партньорите бяха определили разликите в правилата на играта? Опитах се да премисля какво следва и какво бе намислил той.

С крайчеца на окото си забелязах, че екранът трепва — кръгчетата напредваха бавно. Вече бяха почти по средата на пътя.

Не се разсейвай.

Обмислях натрупаните впечатления и идеи — те приличаха на ято птици, излетели стреснато от гнездото. Трябваше да изчакам да се укротят и да схвана цялостната картина. Загледах отново паяжината и потрих брадичка.

Знаех, че всеки момент ще разбера какво става.

4 декември

1 час до изгрева

06:20 часът

Внимателно.

Тя прехвърли слушалките между пръстите си. Усети, че са леко вдървени. Кожата й бе ледена, което щеше да й попречи дори да ги нямаше белезниците. Бе тъмно и почти не виждаше какво прави.

Поне знаеше какво прави.

Пулсът й се ускори. Някъде в дробовете й затрептя желание да се разкрещи, но тя го потисна. Не си позволи дори да се изсмее на глас.

Откакто се сети за тази възможност, Джоуди нямаше търпение да започне. Мъжът отвън щеше да се събуди всеки момент. Много й се искаше да върне времето назад и да се удуши с голи ръце. Как можа да се свива и да слуша музика, да се остави така на ужаса и на самосъжалението? Възможно бе да е спал часове наред. Бе изгубила толкова много време, предавайки се на чувството за вина, на безсилието и ужаса. Нямаше никакъв смисъл да се връща към изминалите часове.

Главата на микрофона приличаше на малък овален камък. Тя го прехвърли между пръстите си.

Обикновено го нагласяваше в ухото си и той си оставаше там. Кабелите образуваха буквата Y, като едното разклонение бе малко по-късо от другото. В основата бе щифтът, който влизаше в айпода.

Вече го бе разкачила и бе оставила тялото. Коленичи пред каменните плочи в задната част на склада, стисна по-късия кабел и го прокара по най-острия камък, който успя да напипа. Преряза тънката пластмаса и стигна до жичката вътре. Протри я, докато се откъсна от главата на микрофона.

Коленичи пред вратата, стиснала цял метър кабел с парченце пластмаса накрая.

Отново надникна през пролуката. Мъжът не беше помръднал. Продължаваше да лежи, където и преди. Очевидно спеше. Очевидно. Не бе сигурна, защото не виждаше лицето му. Може би огънят го хипнотизираше и мислите му бяха изгубени в пламъците. Възможно бе и да я чакаше да опита да избяга.

Майната му, помисли си Джоуди. По един или друг начин щеше да разбере.

Просто действай , нареди гласът.

Той й се стори много по-убеден в правотата си, отколкото преди, но сега вече и имаше право. Когато се отпусна на импровизираната каменна седалка, той я убеждаваше, че още нищо не е свършило. Повтаряше й да се насочи към онова, което знаеше. Макар Джоуди да бе убедена, че не разполага с нищо, може би грешеше. Дали пък нямаше някоя незначителна подробност, за която не се бе сетила? Дали в плана му нямаше някоя пукнатина, недостатък, който да й даде желаната възможност? Животът й можеше да бъде спасен или изгубен заради един маловажен детайл.