Стив Мосби - 50/50 убиец

От дясната страна имаше още една каменна сграда. От лявата страна бяха стъпките, които водеха към гората. По-навътре, сред дърветата, се виждаше единствено тъмнина. В гората цареше тишина и спокойствие — не се чуваха почти никакви звуци. Усещаше се лек утринен полъх, който раздухваше пламъците и вледеняваше кожата й.

Огънят пропука.

Бягай.

Не можеше да хукне просто така. Може би Скот бе все още жив в другия склад, а дори да не беше, тя нямаше да го остави тук. Обичаше го, освен това той заслужаваше по-добра участ. Ако имаше как — вече можеше, — щеше да го потърси.

Джоуди се приближи до огъня. Почти всички дърва бяха изгорели, но цепениците в средата продължаваха да подхранват пламъците. Клекна и разрови пепелта по края. Грабна парче дърво, но го захвърли, след това посегна към ново.

Това щеше да стане. Бе широко почти колкото китката й, дълго около половин метър. Бе яко и заострено. Единият край бе почернял, а на места искреше в червено.

Течност за запалки , реши тя.

Видя и кутията — беше дръпната настрани от пламъците до една от каменните колони. Тя се приближи, наведе се и я взе.

Бе наполовина празна.

В същия момент Джоуди го видя. Застина на място.

Мъжът с дяволската маска бе застанал сред дърветата отляво, на не повече от десет метра. Стискаше нож и я наблюдаваше. Дори маската не успяваше да скрие, че е шокиран да я види навън.

Тя бавно се изправи на крака. Стисна течността за запалки в едната ръка и тлеещото дърво в другата. Налагаше се да ги държи близо едно до друго заради белезниците.

Той не каза нищо, но направи колеблива стъпка напред към сечището. В същия момент Джоуди отстъпи крачка назад към другата каменна сграда.

Бягай.

Няма. Прекалено късно беше, за да бяга. Никога нямаше да успее да му се изплъзне.

Каквото и да станеше, след всичко, което бе направила, нямаше намерение да изостави Скот.

4 декември

50 минути до изгрева

06:30 часът

Отворих на екрана снимката на стената в дома на Карл Фармър и преместих прозорчето, така че да застане до паяжината от къщата на Кевин Симпсън.

Стихчето веднага привлече вниманието ми.

По-рано се питах какво е породило тези думи, какво го тласкаше да прекъсва връзките в тези парцаливи паяжини. Стиховете все още не бяха идентифицирани, затова решихме, че 50/50 убиецът ги е сътворил сам. Следователно те отразяваха състоянието на ума му. Зяпнах думите. Разположените около тях паякови нишки приличаха на трофеи.

Вълчи стъпки.

Очевидно имаше някакъв религиозен елемент в стихотворението, макар да бе доста далече от общоприетото схващане за религия. Ами дяволската маска, помислих си аз. Той не я носеше единствено за да плаши жертвите или да прикрие самоличността си; използваше я заради онова, което тя означаваше за него. Дали не се възприемаше за демон? Или може би за някаква студена, пресметлива зла сила?

Престъпникът проучваше двойките дълго. Подслушваше ги, наблюдаваше ги и внимателно градеше планове.

Това са бележките му.

Събираше стадото, един след друг.

Когато ги навестеше, не се разсейваше и не губеше време. Говореше на жертвите тихо и внимателно. Вдъхваше им кураж дори когато замахваше с ножа или ги гореше. Не влагаше никакви емоции, не ги притискаше, докато ги измъчваше и им причиняваше болка. Нямаше никакъв сексуален елемент. Убиецът не се интересуваше от хората. Не нападаше тях, а връзката, която съществуваше между двамата. Методите му бяха просто средство, с което да постигне целта си, да извлече от тях онова, което го интересуваше.

Не откъсвах очи от екрана.

Получаваше от тях онова, което го интересуваше.

Много от вариантите, над които бе работил — дори последната версия на паяжината, — бяха цели, непрекъснати. Линиите бяха завършени; нямаше нито поправки, нито петна. Само че когато приключеше с жертвите, паяжината се разпадаше. Значи 50/50 убиецът оставяше връзката да виси скъсана на стената, а не я отнасяше със себе си. Онова, което вземаше, бяха различията между двамата партньори.

Той им отнемеше любовта.

Продължих да наблюдавам екрана и оставих мислите и впечатленията да долетят сами.

За избора му имаше причина. Мъчението бе насочено към единия от двойката, за да го принуди да се откаже от другия. Въпросният партньор бе подложен както на физическо, така и на емоционално мъчение. Накрая, когато бе „милостиво“ убиван, той умираше със съзнанието, че човекът, когото е обичал, го е обрекъл. Риърдън изолираше единия и разкъсваше връзката. Съсипваше всяка частица илюзия, която двамата хранеха, и им я отнемаше.