Стив Мосби - 50/50 убиец

Джоуди се заклатушка към него и вдигна камъка до гърдите си. Този тип нямаше да нарани никого повече. Нито нея, нито Скот. Нямаше да води в горите други жертви, нито да ги измъчва. Щеше да си плати за всичко, което бе извършил тази вечер.

Щеше да си плати скъпо.

Вдигна камъка, задържа го над себе си…

— Чакай!

… и го стовари върху главата му. Усети как ударът разтърсва ръцете й и си представи как мозъкът му става на пихтия в счупения череп. Той се просна на снега — бездиханен като празна черупка. С него бе свършено. Нямаше кръв.

Хайде отново, трябва да си сигурна.

— Стоп!

Чий беше този глас? — запита се тя. Неочаквано я стиснаха нечии ръце и я изтеглиха настрани. Тя се опита да се пребори, извърна се рязко, за да се изтръгне, и започна да рита.

— Махай се от мен!

Само че дланите се оказаха прекалено силни; някой я стисна и я вдигна от земята. Камъкът падна в снега.

— Всичко е наред — повтаряше гласът. — Всичко е наред. Ние сме от полицията.

Джоуди продължи да рита и да мята глава ту наляво, ту надясно, докато я пренасяха през сечището. През сълзи видя мъж в черен балтон да прикляква край нападателя й в снега, а след това я обърнаха на другата страна. Там чакаха още мъже.

Полицаи. Един от тях носеше дебело одеяло.

Успокой се.

Мъжът, който я бе сграбчил, я пусна внимателно, след това взе одеялото от другия полицай. Тя не спря да трепери, но го остави да я загърне. После се обърна и се отпусна в ръцете му.

Той я задържа, като през всичкото време шепнеше нещо, което тя така и не чу.

Мъжът край тялото заяви:

— Той е.

Полицаят я притисна още по-силно. Ако не беше той, досега да е паднала на земята. В същото време тялото й се тресеше от адреналин.

— Скот! — спомни си тя и се отдръпна от полицая.

— Всичко е наред.

Той я пусна и я погледна в очите.

— Скот е на сигурно място. В болницата е. Той ни помогна да те намерим.

Джоуди започна да се обърква. В болница. Как бе възможно да е в болница? Това нямаше никакъв смисъл. Защо го е пуснал мъжът? Тя погледна към другия склад на сечището. Едва сега забеляза, че има нещо нарисувано. Приличаше на… паяжина.

— Ама…

— Всичко е наред — отвърна отново полицаят. — Ще ви обясним по-късно. Важното е, че сте в безопасност.

Джоуди го погледна. Беше възрастен, солиден и тя си помисли, че никога досега не бе виждала толкова уморен човек. Изглеждаше на ръба на изтощението. За секунда й се стори, че е бил с нея през всяка минута тази нощ. Под видимата умора изражението на лицето му бе почти бащинско. Имаше и още нещо. Стори й се облекчен, но не беше само това. Стори й се спокоен . Отново се облегна на него. Поне за момента така беше най-лесно.

Той я прегърна нежно и прошепна:

— Открихме те.

4 декември

32 минути до изгрева

06:48 часът

Паника.

Преди още да успея да събера идеите и мислите си в едно цяло, бях направил връзката с издирващия екип и вдигнах тревога. Единственото, което знаех със сигурност, бе, че трябва да разговарям с някого час по-скоро. В мен отново се надигна чувството, че нещо не е наред — само че този път беше стократно по-силно и тръгна в съвсем различна посока.

Зачаках.

В гардеробната бе непоносимо горещо и усетих как ме притиска клаустрофобия. Сигурно беше така още отначало, ала едва сега усетих, че не издържам. Луминесцентните светлини бръмчаха, шумовете в тръбите ме стряскаха. Замислих се за всички хора, работещи в болницата, и колко далече са от мен. В момента бях съвсем сам, дългите коридори бяха блокирани от огромни платна прашен найлон. Непрекъснато се оглеждах през рамо. Взирах се в ъглите и надничах навън.

Мина цяла минута, преди полицай Бейтс да застане пред камерата. Стори ми се изморен, но също така бе поруменял и развълнуван. Заговори, без да ми даде възможност да кажа и дума.

— Господине… откриха я.

Разбрах какво ми казва и на секундата забравих новината.

— Хънтър там ли е?

— Върна се в отдела. Никак не е доволен.

— Слушай много внимателно. Накарай хората да се размърдат. Пусни отново кордона на пътя.

Той се намръщи и реши, че не съм го разбрал.

— Ама те го хванаха. Детектив Мърсър се обади от гората. Момичето е там и са заловили похитителя. Защо да правим кордон?

— Защото аз ти нареждам. — Погледнах картата. — Направи го веднага. Хората да се разгърнат на изток и на запад, докъдето е възможно. Аз поемам пълна отговорност. Абсолютно никого да не пускат да излезе от гората. Направи го веднага и се свържи пак с мен.