Стив Мосби - 50/50 убиец

Отворих записа на разговора с Меган. Ако убиецът е следил Риърдън отдавна, лесно би могъл да използва негова снимка, когато е вадел разрешително за вана и е наел гнездото на Карл Фармър. Сигурно е накарал Риърдън рано сутринта да остави маската и по този начин да се разкрие.

Прегледах файла.

Ето.

Видя ли го, когато пристигна? — бях попитал аз.

Да, говорех по телефона и бях на прозореца.

Така и не ми каза с кого е разговаряла. След това я попитах колко време е прекарал Риърдън в къщата.

Малко. Аз говорих по телефона не повече от минута и го видях, когато излезе, не се застоя.

Не се е застоял. Възможно ли е да е видяла истинския убиец? Заблудил я е поради някаква причина, независимо каква. Цялата работа е била така замислена, че тя да бъде на прозореца, когато Джеймс Риърдън се появи пред къщата. Единствената съседка, видяла 50/50 убиеца, е била подведена, за да насочи и нас към грешна следа. Така той можеше да ни очаква, да ни предизвика, както вярваше Мърсър, без да има опасност да го заловим.

Оставаха свидетелските показания на Скот и Колин Барне. Първият не бе на себе си в момента, следователно не можех да му вярвам напълно, но вторият беше категоричен: Джеймс Риърдън го бе нападнал и бе отвлякъл собственото си дете. А в това нямаше смисъл, защото, ако исках теорията ми да се окаже вярна, 50/50 убиецът трябваше да е отвлякъл бебето, за да изнудва Риърдън.

Значи или Колин Барне грешеше, или лъжеше.

Включих файла с отвличането на Карли Риърдън. Сърцето ми започна да бие като полудяло.

Изявлението на Барне се зареждаше. Докато чаках, се замислих над възможно обяснение. Може той да не е видял нападателя, но като е знаел как е постъпвал Риърдън досега, да е направил предположение. Доста разумно предположение, но дали…

Файлът се отвори и аз престанах да мисля.

Ето го, беше на екрана. Загледах се за момент, неспособен да схвана какво привличаше очите ми като магнит.

— Нещо… просто не бе възможно. Това…

Светът се залюля.

Някъде в болницата гръмна аларма.

4 декември

25 минути до изгрева

06:52 часът

Вече нямаше апартамент. Нямаше го удобното канапе, на което да седне. Нямаше я и Джоуди, да полегне в съседната стая. Сънищата се бяха отказали от преструвките и спомените му вече не бяха скрити зад пъстроцветни одежди; измамата си бе отишла. Сега, докато спеше, Скот се оказа отново в каменната къща в гората, отпуснат на неудобните камъни, свит, пробождан от всевъзможни болки. Мъжът с дяволската маска бе клекнал пред него.

— Сляп си за истината.

Похитителят бе насочил светлината на фенерче към брадичката на маската и я бе осветил.

— Ти не я обичаш. Вече нямаш чувства към нея.

Това е игра , напомни си Скот. Мъжът беше дяволът, което означаваше, че лъже. Джоуди не му бе изневерила. Нито едно от нещата, които той каза, не бе истина. Не беше възможно.

Само че доказателството беше пред него, нали? Вярно бе, че Джоуди е нещастна, значи не бе толкова трудно да допусне, че отново му е изневерила. В този момент си я представи. Спря се на образа на Джоуди и Кевин. Кевин и Джоуди. Да, имаше логика.

Гласът на мъжа стана по-мил, галещ.

— Тя със сигурност не те обича.

Скот поклати глава.

Замисли се над всичко, което маскираният бе казал снощи. Картината, която Джоуди не искаше; флирта за една нощ с Кевин Симпсън; потиснатостта, която помрачаваше живота им, най-вече нейния, от толкова време. Представи си я как крачи из къщата, сякаш я бе затворил в клетка. Всеки ден ходеше на работата, която мразеше. Всяка сутрин, когато се събудеха, усещаше, че частица от нея умира. Докато живееше с него, всичките й светлини угасваха една по една.

Кога се бе усмихнала за последен път? Дори не успя да си спомни. Скот я обичаше толкова силно, че сърцето му се късаше, понеже не успяваше да й покаже колко много означава тя за него, каква важна част от живота му запълва. Можеше да каже или направи нещо, но нямаше да е достатъчно.

Бе готов на всичко, за да оправи нещата.

— Кажи ми, че я мразиш — настоя мъжът. — Тогава играта ще свърши. Болката ще престане…

Може би сега, макар че тя никога нямаше да разбере, пак бе готов на всичко.

— Няма.

Мъжът в дяволската маска го погледна неумолимо.

— Няма ли?

Скот трепереше от студ. Кожата му бе като мъртва. А болката бе толкова силна. Вероятно тъкмо заради това бе изпаднал почти в делириум. Нямаше смисъл да мисли. Усети как духът му полита и повтори отново: