Стив Мосби - 50/50 убиец

— Няма. Обичам я.

Похитителят отново се отпусна на пети и наклони леко глава. Зад маската пролича, че е победен.

— Добре тогава.

Ето че Скот бе застанал пред каменната сграда. Мъжът бе срязал въжето, което стягаше ръцете му към бедрата, но не свали белезниците. Краката му бяха нестабилни, гърбът — превит и схванат. Маскираният свали дрехите му и го блъсна в тесния празен склад.

— Ще ти ги оставя.

Говореше за страниците, които стискаше в ръка. Постави ги върху дрехите и показа на Скот всяка поотделно.

Петстотин причини, поради които те обичам.

Скот усети как го притиска тъга, когато видя заглавието. Най-много му се искаше да бе довършил започнатото. Надяваше се тя да разбере.

Всичките двеста седемдесет и четири причини казваха: Разбирам, че не всичко е съвършено, най-малкото аз, но продължавам да полагам усилия, защото отчаяно се страхувам да не те изгубя.

Разплака се.

— Може ли да я видя?

— Не.

— Моля те. Позволи ми да я видя отново.

Следваше имейлът, само че той го обърна наопаки, така че черните ръкописни букви да са отгоре. Скот прочете горния ред — Уважаеми детектив Мърсър , — след това мъжът затвори вратата. Чу се проскърцване на метал и той дръпна резето.

— Защо? — хлипаше Скот. — Защо правиш всичко това?

Маскираният не му отговори. Вместо това се приближи към огъня и избра разгоряло се парче дърво. После стисна отвертката и посочи към гората.

— Тръгваме натам.

Нямаше представа накъде го води мъжът; бе прекалено тъмно, не виждаше добре и непрекъснато се препъваше. Похитителят използваше горящото дърво, за да го тласка напред — забиваше го в голия му гръб и предизвикваше взривове от болка. Скот бе ужасен. Знаеше какво ще се случи; образите се явяваха в главата му без каквато и да било причина, но знаеше, че са истина. Мъжът щеше да накара Скот да легне по очи върху замръзналата земя, след това щеше да извади ножа си и да пререже гърлото му. Представяше си как крещи, как започва да гъргори, докато кръвта му попива в снега.

Какво ли е усещането, когато умираш? Тогава просто изчезваш от света.

Скот се молеше на мъжа, макар да не изричаше и дума на глас.

Вървяха около десет минути, след което похитителят му нареди да спре. Посочи с отвертката дънера на едно дърво.

— Сядай.

Скот се отпусна тежко и изпружи голите си крака. Студът ги гореше, ала бе толкова уплашен, че нищо не го интересуваше. Мъжът го завърза за дървото с две въжета. Едното опасваше тялото му, за да задържи ръцете неподвижни. Другото прокара през устата, така че езикът му се дръпна назад и трябваше да вдигне глава. Когато приключи, застана пред Скот така, че той да вижда единствено него.

— Попита ме защо.

Мъжът клекна, вдигна маската от лицето си и я остави на главата като шапка. Бе най-обикновен човек, осъзна Скот. Освен че физиономията му бе ужасяващо безизразна, нямаше нищо друго забележително. Беше наистина съвсем обикновен човек.

— Аз съм дух в тази черупка. — Думите на непознатия звучаха като заучена фраза. — Не усещам нищо, защото умея да се отдръпвам от болката. Когато ме няма, това тяло ще падне и духът ми ще се отдели.

Наведе се на една страна, протегна ръка и остави пламъците по дървото да докоснат отвертката. Започна да я обръща ту от едната, ту от другата страна.

Моля те, недей. Моля те, не ме наранявай повече.

— Когато това тяло се изтощи, ще се върна в друга черупка, за да продължа да събирам колекцията си. А после ще се върна в следващата.

Докато похитителят държеше отвертката над пламъците, паниката на Скот заплашваше да го задуши. Ала след това остана да гледа обзет от ужас как мъжът вдига инструмента към собственото си лице. Забоде острието в окото си и го задържа там. Чу се съскане и той завъртя дръжката бавно на едната страна. Към челото му се изви дим. Когато заговори отново, гласът му прозвуча спокоен и безразличен и Скот повярва на всяка дума, която му бе казал.

— Накрая — продължи мъжът, докато се ослепяваше — ще ми позволят да отнеса колекцията си у дома, при истинския си баща.

Скот се разбуди и отвори око. Беше трудно. Клепачът му се стори неестествено тежък или може би мускулът, който го задействаше, бе изтощен.

Студено. Беше му толкова студено. Целият трепереше, тресеше се, но имаше и още нещо. Знаеше, че се случва. Отначало, докато седеше тук, студът го изгаряше. Сега имаше усещането, че принадлежи на някой друг.

Сигурно е сутрин. Небето просветляваше и някъде над него, в дърветата, птиците започваха да пеят. Всичко това му се стори далечно и недостижимо. Тялото му бе изгубило усещанията си, в него бе останал съвсем малък пламък, който гаснеше. Умираше отвън навътре.