Стив Мосби - 50/50 убиец

— Слушам, господине.

И престани да ме наричаш „господине“. Само че той вече се бе дръпнал — сигурно стреснат от острия ми глас.

Странна работа: паниката ме разкъсваше, ала на повърхността се чувствах спокоен и действах последователно. В момента умът ми работеше безотказно.

Премисли нещата, казваше вътрешният ми глас. Дишай дълбоко.

Плувай с всички сили.

И престани да се обръщаш към проклетата врата.

Добре поне че са я намерили — и това бе нещо. Ако не друго, то Скот и Джоуди щяха да останат живи, а това беше най-важното. Може и да го бяха хванали. Нямаше нужда да се притеснявам чак толкова.

Дори да бе така, нямаше да навреди, ако направят кордона. Докато не приключеше всичко, никой не биваше да излиза от гората. Абсолютно никой. Истината беше, че изобщо не бях спокоен. Целият треперех. Усещах, че в гърдите ми се разширява огромна дупка. Имаше нещо , което ме притесняваше. Все едно губиш последователността на играта и прескачаш няколко квадратчета. Мърсър щеше да разбере.

Погледнах към вратата.

Мама му стара.

Най-добрият начин да се справя със страха бе да се изправя срещу него и да го ликвидирам. Бейтс щеше да е зает с кордона, затова отидох до вратата, поколебах се за кратко и след това излязох в коридора.

Не се мяркаше никой. Светлините трепкаха и жужаха като оси, полепнали по тавана. Целият коридор ми намигаше.

Прекаляваш. Нямаше причина да си въобразявам, че съм в опасност. А пред стаята на Скот пазеше човек от охраната.

Бейтс се бе върнал пред камерата.

— Заемат позиция.

— Добре.

Какво друго?

— Всичко тук е под контрол. — Бейтс ме наблюдаваше любопитно. — Добре ли сте, господине?

— Отлично.

Само че изобщо не бях добре.

На единия монитор бе досието на Риърдън, което отворих, за да направя някои уточнения. Четях го и търсех обяснение, когато погледът ми попадна на дребна подробност. Сама по себе си бе напълно незначителна, но аз се втрещих. Твърдеше се, че по време на последното дело Риърдън бе пъхнал подслушвателно устройство в плюшеното мече на дъщеря си. Първия път, когато прочетох написаното, реших, че това е достатъчно убедително доказателство за вината му.

Само че Риърдън бе отрекъл да е слагал устройството.

Замислих се над този факт. Ако го бе направил, защо му трябваше да отрича? Имаше ли някакъв смисъл? Какво щеше да спечели? Независимо от това вината му си оставаше. Но нещо ме човъркаше. Ами ако го беше поставил някой друг?

Ако не е бил Риърдън, кой тогава го бе сложил?

Знаехме, че 50/50 убиецът използва подобни методи, когато следи набелязаните жертви, при това за доста дълги периоди. Възможно ли бе да са открили едно от неговите устройства и да са приписали вината на Риърдън?

Знаехме, че той съсипва връзки. Досега бе набелязвал двойки, но това не означаваше, че не е разширил кръга.

Никой не разбира колко много един баща обича детето си , бе казал Риърдън.

Отново отворих един от смалените прозорци — снимката на стената, където 50/50 убиецът водеше записките си. Рисунките си приличаха толкова много и бе логично да си помислим, че се е упражнявал. Но след това си спомних какво бе казал на Кевин Симпсън по време на записа.

Ако това ще те утеши, Джоуди и Скот са една от двойките ми.

Една от двойките ми.

В този момент екранът изпиука веднъж. Пристигаше нов доклад. Въздухът трептеше, докато протягах ръка, за да проверя пощата.

Бе експертизата от гората. Очевидно бяха проверили вана и бяха преценили, че е чист, а Саймън и екипът му вече имаха достъп. Това бе първият им доклад, а в средата на екрана бе снимката на намереното. На стената на вана беше нарисувана вече познатата паяжина. Ставаха три.

Една за Джоуди и Кевин. Втората бе за Джоуди и Скот. Дали третата не бе за Джеймс Риърдън и детето му? Обърнах се към камерата в гората.

След като съпругата на Мърсър звъня, той остави мобилния на бюрото пред мен. Грабнах го и го включих.

— Трябва да говоря с Мърсър — заявих аз. — Спешно е. Свържете ме с човек от екипа по претърсването.

4 декември

30 минути до изгрева

06:50 часът

Скот беше жив.

И беше на топло в болницата, помисли си печално Джоуди. Докато вървеше през гората, увита в одеялото, й стана по-студено, отколкото през цялата нощ. Мисълта, че е жив, сякаш я стопляше повече…

Полицаят — казваше се Джон — обясни, че могат да чакат край огъня и да повикат хеликоптер, но тя бе поклатила глава. Трябваше да се махне от това място — ако не за друго, то поне заради него. Мъжът продължаваше да лежи на земята. След всичко, което бе причинил на Скот, Джоуди бе доволна, че го е убила. Само че не можеше да го гледа повече.