Стив Мосби - 50/50 убиец

Скот вече не бе паникьосан. Дори невъзможната болка бе притъпена, докато адреналинът пулсираше във вените му и не искаше да се разнесе. До сърцето му почти не достигаше топлина, която да го кара да работи.

Можеше поне да затвори окото си и беше доволен, че е така, защото всичко си идваше на мястото. Усети лек полъх по кожата си, но така и не разбра дали е топъл или студен. Нямаше значение.

Унесе се. Светът не искаше да си отиде, ала той му се изплъзна и заспа. Съновиденията се върнаха, станаха по-реални, само че този път приличаха повече на истински сънища. Бяха измислици, фантазии.

В един от тях Джоуди бе застанала зад него и се опитваше да му върже връзката.

Усмихна се. Въпреки всичко продължаваше да я обича. Тя бе съвършена за него.

Джоуди каза:

— Не е нужно да ходиш. Ако не искаш, не ходи.

Сетне Скот се озова на плаж, който не бе виждал никога преди. Седеше на пясъка, наблюдаваше вълните, вслушваше се в плисъка им, когато се разбиваха в брега. Шумът бе равномерен, повтаряше се отново и отново.

В съня си погледна настрани — Джоуди бе също до него. Седеше притихнала, а вятърът рошеше косата й. Беше слънчево, беше прекрасно. Студът си бе отишъл. Тя го погледна и се усмихна, след това отпусна глава на рамото му, а той стисна ръката й.

Сънят започна да избледнява. Затвори очи и усети как шумът на морето се отдалечава.

Докато Скот умираше, то изрече много тихо: Шшш.

4 декември

20 минути до изгрева

06:58 часът

Каква грешка! Къде ми беше умът?

Докато тичах по коридора на болницата и крещях на хората да се дръпнат, не бях уплашен. Нищо че не бях въоръжен. Нищо че вече знаех от снимката на Колин Барне, че мъжът, с когото бях говорил през цялата нощ, не бе истинският Скот Банкс.

Не се страхувах. Най-голямото ми притеснение бе, че ще закъснея, а включената аларма ми подсказваше, че вече съм изпуснал момента.

Нима бърках? Като знаех колко хора е избил 50/50 убиецът, част от мен вярваше, че трябва да мисля за тях — или поне за работата си. Искаше ми се да мисля, че смело и безрезервно изпълнявам задълженията си.

Хвърлих се в асансьора. Хайде, по-бързо.

Дзън. Изскочих и хукнах навън.

— Дръпнете се!

Истината бе, че не тичах по коридорите заради работата или защото бях загрижен за миналите и бъдещите жертви. В главата ми бе последният разговор, който проведох с него — Скот или Карл Фармър, или Колин Барне. Помнех изражението на лицето му, когато му разказах за Лиз, как ми бе благодарил, когато излизах. Мислех единствено, че той е вълк, че разкъсва връзките и изсмуква любовта от този свят.

Отново чувах звука в главата си. Не говоря за шума от записа, а за тихото му дишане, когато направих признанието си. Докато ме слушаше как описвах смъртта й и как я бях предал. Беше добавил и нея към колекцията си.

Той бе просто човек — бях убеден в това. Знаех и че четвъртата паяжина, която Мърсър бе открил в гората, не може да представлява Лиз и мен. Как бе възможно? Беше ги нарисувал, преди да се запознаем. Бе просто немислимо.

Независимо от това тичах с всички сили. Ако не успеех да го заловя сега, щях да изгубя завинаги част от себе си.

На вратата на стаята се бе събрала тълпа — сестри, лекари, санитари — всички до един разтревожени, обзети от паника. Едва ли се почувстваха по-добре, когато ме видяха как се втурвам към тях.

Забелязах, че човека от охраната го няма.

— Полиция.

Те се отдръпнаха от двете страни на вратата.

— Нямаме представа какво се е случило — започна един санитар.

— Една от сестрите го е намерила така.

Пристъпих към тях.

— Дръпнете се, ако обичате.

Тръпнех в нетърпеливо очакване от предстоящата среща, но нямаше да проявя небрежност. Застанах на разстояние от вратата и огледах внимателно тази част от стаята, която се виждаше.

Вътре, пред човек, отпуснат на пода, бе коленичила жена в униформа на сестра. Мъжът от охраната. Къде беше Барне? Леглото бе празно, завивките отметнати на една страна. Прозорецът в другия край бе отворен. Щорите, спуснати през нощта, сега бяха наполовина вдигнати. Утринният бриз внасяше студ и пластмасата тихо потракваше в стъклото.

Влязох и огледах бързо. Вътре нямаше никой друг. Нямаше къде да се скрие човек. Той бе избягал.

Положих ръка на рамото на сестрата и коленичих до нея.

— Така го заварих — обясни тя.

— Добре.

По гласа й личеше, че вече е проверила за признаци на живот и човекът е мъртъв. Очевидно бе, че не знае какво да прави.