Дэвид Балдаччи - Мишената

— Нож! — изкрещя с пълно гърло Ърл. — Тоя има нож и ще убие някого! Нож, нож!

Останалите обитатели на болничната килия се размърдаха и започнаха да крещят. Една санитарка изпусна подноса си, после някой натисна алармения бутон.

— Чакай! — объркано подвикна Младши. — Изобщо не знам откъде се появи това нещо… — После изведнъж млъкна и се втренчи в мрачната физиономия на надзирателя Албърт, който се беше навел над него.

— Чакай! — изпищя от ужас той и понечи да хвърли ножа.

Но пръстите на Албърт вече се увиваха около китката му и оръжието остана в ръката му. Сякаш гигантът се бореше с Младши, за да му го отнеме. После палката влезе в действие. Един удар в главата, после втори и трети…

Звуците прозвучаха странно. Все едно някой разбиваше с чук зряла диня.

Първият от тях го прати в безсъзнание.

Вторият го уби.

А третият беше просто за кеф.

Албърт пусна ръката му и ножът издрънча на пода.

Тялото на Младши увисна на веригата, с която беше вързан за леглото. Албърт отстъпи крачка назад и погледна палката си, покрита с кръв, косми и парченца мозък. После се наведе и я избърса в чаршафа на Младши.

— Всичко е наред — обяви той и огледа килията. — Тоя тъпак вече не може да нарани никого.

— Бог да те благослови, Албърт! — възкликна Ърл. — Ти спаси живота на всички ни! Не мога да си представя какво можеше да направи тоя луд с нож в ръката си!

— Сега вече не може да направи нищо — отсече Албърт, погледна Ърл и на лицето му се появи нещо като усмивка. После изпъна гръб и се обърна към останалите. — Трябва да докладвам за този инцидент. Всички видяхте какво се случи, нали?

— Аз със сигурност видях! — енергично закима Ърл. — Този маниак искаше да ни изколи! Не му пукаше, защото беше наясно, че го чака спринцовката. Вероятно беше решил да вземе и нас със себе си. Мръсникът нямаше какво да губи. Не могат да го екзекутират два пъти, нали?

— Точно така — каза едрият надзирател и отново огледа стаята. — Нали?

Всички, включително помощният персонал, кимнаха в знак на съгласие.

— Много добре — доволно се усмихна Албърт. — Ще докарам момчета да изхвърлят този боклук. Поне си спестихме парите за екзекуция на жалкия му задник.

След тези думи той се обърна и излезе.

Ърл се отпусна обратно на възглавницата, прикривайки доволната си усмивка.

Към леглото му се приближи санитарят, който го беше наругал, че иска да пуши въпреки кислородния апарат, към който го бяха закачили.

— Мамка му! — възкликна той. — Откъде е докопал тоя нож, по дяволите?

— Не знам — поклати глава Ърл. — Но не е зле да преброиш скалпелите и всичко останало. Като нищо може да се окаже, че мръсникът е прибрал някой от тях.

— Но той е вързан! И какво би могъл да направи с него?

— Бас държа, че е чакал някой да се приближи до леглото му, за да го вземе за заложник — подхвърли Ърл. — Тъй и тъй щяха да му видят сметката. Нещо като последен шанс…

— Последен шанс, мамка му — каза санитарят.

— Така е — кимна Ърл, докато нагласяваше възглавницата си, без: да сваля очи от кръвта на Младши, която цапаше чаршафите. — Искал е да вземе и палача със себе си, мръсникът. Слава богу, че се отървахме от него.

— Накъде върви тоя свят? — попита с въздишка санитарят.

Накъдето трябва, помисли си Ърл. И вече се приближава. Точно към мен!

Появиха се следователи, които направиха няколко снимки и се заеха да събират веществени доказателства. Но всички в отделението бяха наясно, че не влагат сърце в работата си. И защо да го правят? Един опасен убиец, осъден на смърт за поредица гнусни престъпления, беше решил да заколи още хора с откраднат отнякъде нож. Но това не се беше случило благодарение на героизма и куража на надзирателя, който без колебание му беше пръснал главата.

Толкова по въпроса. На кого всъщност му пука за един изверг?

По-късно се появи екип, който отнесе тялото на Младши и почисти килията.

Погледът на Ърл остана закован върху черния чувал за трупове чак докато го изнесоха през вратата.

После той затвори очи и се усмихна.

— Лека нощ, Младши — промърмори под носа си.

На разсъмване се приземиха на едно частно летище в околностите на Авиньон. Утрото обещаваше да е хладно и слънчево. Митницата не беше никакъв проблем, тъй като не минаха през нея — едно от улесненията за всеки, който каца с необявен полет на частен самолет на територията на верен съюзник.

Роби и Рийл свалиха раниците си от багажното отделение и ги прехвърлиха в каросерията на пикапа, който ги чакаше на пистата. Тя седна зад кормилото, а той се настани на мястото до нея.