Дэвид Балдаччи - Мишената

Имаше едно правило, което я заинтригува. Номер девет. То гласеше, че всеки лагерник трябва да се разкайва за грешките си. Залъгалка за онези, които се надяваха, че един ден ще напуснат лагера. Но тя не беше сред тях. Не вярваше, че някога ще бъде свободна. Не се разкайваше за грешките си. Просто се опитваше да оцелее. В това отношение сегашният й живот не се различаваше кой знае колко от онзи в лагерите.

И тук просто се опитвам да оцелея.

Тримата мъже се появиха в Ситуационната зала на Белия дом, отново опразнена от дежурните наблюдатели на Съвета за национална сигурност. Записи не се предвиждаха. Протокол — също. Други хора нямаше.

Еван Тъкър срещна навъсения поглед на президента, който все още не беше информиран за целта на тази среща. Единственото, което му казаха, беше, че въпросът е спешен и изисква незабавно обсъждане. Това беше причината да седят в тази зала, а президентът да отмени четири срещи.

— Ще благоволиш ли да ми кажеш за какво става въпрос, Еван? — каза гневно държавният глава.

Джош Потър вече беше разговарял с Тъкър и знаеше какво предстои. Чувстваше се неудобно, защото не беше информирал президента, който му се падаше пряк и единствен началник, но Тъкър го беше принудил да си мълчи.

На практика това беше добро дошло за него, тъй като никак не му се искаше да бъде преносителят на лошите новини.

Тъкър прочисти гърлото си, което напоследък постоянно го дереше. После сключи пръсти на масата и започна да търка палците си с такава ярост, че върховете им почервеняха.

— Имаме критично важни развития на нещата, свързани с предстоящата мисия — започна той. — И нито едно от тях не е добро.

Лицето на президента пребледня.

— Поясни се — каза той.

— Както ви е известно, Лойд Карсън от британското посолство в Пхенян беше главният ни посредник при контактите с генерал Пак. Всъщност не главният, а единственият.

— В началото не повярвах — каза президентът. — Би трябвало да работи не с нас, а със собственото си правителство, давайки му възможност само да свърши работата.

— Вече ви обясних причините: Карсън беше наясно, че никой от неговите сънародници няма да има достатъчно кураж за това. По тази причина и с благословията на своя шеф той прехвърли работата на нас.

Президентът притвори клепачи и прехапа долната си устна. Когато отвори очи, в тях се четеше гняв.

— Както винаги, а? — изръмжа той. — Всичко се стоварва на добрите стари Съединени щати, световния жандарм! Ние вършим черната работа, а другите си седят отстрани и гледат. Ако нещо се обърка, имат прекрасната възможност да се обърнат срещу нас или просто да си плюят на петите!

— Статутът на суперсила е свързан с големи отговорности, повечето от които са несправедливи — отвърна Тъкър. — Но ние ги поемаме, защото те ни дават шанс да се отървем от режим, който от десетилетия е трън в очите на цивилизования свят. Съзнавахме, че това е свързано с рискове, но ползите са далеч по-големи.

— Не ми изнасяй оправдателни речи, Еван! — рече президентът. — По-добре започвай да разказваш.

Тъкър се облегна назад и се опита да запази самообладание. Президентът го беше разкрил с безпощадна точност. Това наистина беше такава реч. Слава богу, че беше получил шанс да я произнесе.

— По всяка вероятност Лойд Карсън е попаднал в радара на корейското контраразузнаване — рече той.

— Как?

— Тази страна е един огромен параноичен кошер, в който всеки шпионира всекиго, сър. Това им е втълпено още от люлката. Като в романа на Оруел.

— Добре, попаднал е в радара им — напрегнато каза президентът. — А после какво?

— Пътувал е извън страната. Направил е няколко спирки, после е отлетял за Истанбул, където е взел „Ориент експрес“ за едно дълго пътуване през Източна, а след това и през Западна Европа с краен пункт Венеция.

— Но той не е стигнал до крайния пункт, нали?

— В Румъния вероятно е усетил, че са го разкрили, и е слязъл от влака. Отишъл е в хотел, където е бил нападнат и убит.

— Мили боже! — прошепна президентът и зачака продължението.

— Малко преди това е набрал един телефонен номер — добави Тъкър.

— Чий?

— На генерал Пак. Специален непроследим номер.

— Добре, ясно. Но какъв е проблемът? — В очите на президента имаше учудване.

— По всяка вероятност техният агент е натиснал бутона за повторно набиране. Генерал Пак отговаря, понеже смята, че се обажда Карсън. Агентът разпознава гласа му.