Дэвид Балдаччи - Мишената

Вратата се отвори и в кабинета се появиха двама мъже, също генерали. В Северна Корея имаше твърде много генерали.

Новодошлите бяха с по-нисък чин от собственика на кабинета. Но това бързо можеше да се промени. В тази страна генералите идваха и си отиват. А някои биваха екзекутирани. Тя вече се беше срещнала с тези двамата. И им беше пуснала записа. Но те явно се страхуваха от началника си и бяха предпочели да се явят тук след нея.

Мъжът зад бюрото бавно се изправи.

— Как си позволявате да нахлувате по този начин?

— Великият вожд трябва да бъде уведомен — отвърна единият.

Всички знаеха, че висшестоящият генерал е близък приятел с Пак. Затова нещата бяха организирани по този начин. Истината в Северна Корея не означаваше непременно, че един човек трябва да умре или да бъде свободен. Тя беше само един от многобройните фактори, които трябва да се вземат под внимание — особено когато целта е да оцелееш.

— Имате ли нещо против, генерале? — попита другият.

Генералът погледна телефона, а след това и непроницаемите черти на Чанг-Ча. Очевидно си даваше сметка, че току-що го бяха надиграли, при това по един необратим начин.

В крайна сметка той кимна, свали шапката си от закачалката и поведе колегите си към вратата.

Чанг-Ча изведнъж осъзна, че са забравили за нея, но не се изненада. Тук понятието равноправие на половете не съществуваше. А и тя не беше на военна служба — факт, който автоматично я превръщаше във второкласен гражданин за онези, които бяха.

Запита се дали ще я изпратят да убие Пак. Можеха да го изправят пред наказателен взвод — нормалният начин за разправяне с предателите. Но публичната екзекуция на Пак щеше се нуждае от някакви обяснения. Можеха да излъжат, разбира се, но по-будните граждани щяха да разберат, че зад ликвидирането на един толкова високопоставен офицер със сигурност трябва да се крие много тежко престъпление — например опит за покушение срещу Великия вожд. А това означаваше тежък удар срещу авторитета на самия Вожд. Но предателите трябваше да бъдат наказвани и в повечето случаи екзекуцията бе най-подходящото наказание за тях. Всичко това я навеждаше на мисълта, че изборът ще падне именно върху нея. Убийство, маскирано като катастрофа или нещастен случай. Вече го беше правила. Така предателят щеше да бъде ликвидиран, а живите му съмишленици едва ли щяха да имат куража за втори опит. Същевременно обществеността и останалите потенциални врагове на държавата никога нямаше да разберат за планираното покушение. По този начин авторитетът на Великия вожд щеше да остане ненакърнен.

Обмислила всичко това, Чанг-Ча тръсна глава и го забрави. Заповедта или щеше да дойде, или не.

Тя прибра телефона в джоба си, излезе навън и вдигна глава към безоблачното небе.

По това време на годината затворниците в „Йодо“ се готвеха да посрещнат студа. Първият комплект дрехи, които беше получила след затварянето си в лагера, беше свален от умряло дете. Дрехите бяха мръсни и парцаливи. „Нов“ комплект й се полагаше чак след три години. Изпратиха я на работа в една златна мина, където изкопаваше късчета от скъпоценния метал, без да има представа нито какъв е, нито за какво служи. После я преместиха в гипсова кариера, последвана от дестилационна фабрика, а накрая и на полето. Денят й започваше в четири сутринта и свършваше в единайсет вечерта. Беше виждала съвсем ненормални хора, които копаеха дупки или скубеха бурени. Понякога освобождаваха умиращите лагерници, за да не докладват смъртта им. Чанг-Ча не знаеше, че това е причината, но беше виждала с очите си как стари и млади нещастници пропълзяват през отворения портал, за да умрат на броени метри от него. Никой не си правеше труда да ги погребе и труповете им обикновено ставаха плячка на дивите животни.

Домът й беше кирпичена колиба, която споделяше с още трийсетина лагернички. Размерите й бяха по-малки от тези на сегашния й апартамент. Отопление нямаше, а одеялата бяха тънки и осеяни с дупки. Вътре беше адски студ. Една нощ се събуди от премръзване, но само за да установи, че момичето до нея е умряло от студ. На двеста души се полагаше една тоалетна. Това беше животът й.

Десет.

Толкова на брой бяха основните правила във всички лагери.

Не бягай , гласеше първото и най-важното от тях.

Последното, може би най-важното, обобщаваше лаконично: Ако нарушиш някое от горните правила, ще бъдеш разстрелян.

Останалите между тях — не кради, изпълнявай заповедите, шпионирай останалите затворници и докладвай — бяха пълнеж. Опасността да ги убият по всяко време и без причина беше много голяма.